Читать «Не бой се от нищо» онлайн - страница 38

Хвърлих се на земята и се претърколих, за да се скрия. Скалистият терен беше ад за костите и усетих, че слънчевите ми очила изпукаха в джоба на ризата.

Докато се изправях, ярък като мълния, разцепваща дъб, лъч озари мястото, където стоях. Изтръпнах от блясъка, присвих очи и видях, че лъчът потрепери и се отмести на юг. Бронираната кола не се изкачваше по склона.

Можех да остана там, където бях, на кръстовището от пътеки, долепил гръб до по-тясната точка на хълма, докато бронираната кола се отдалечеше, отколкото да рискувам да я срещна в следващата вдлъбнатина. Но когато в края на пътеката, по която бях тръгнал, примигаха четири светлини, аз се отказах от лукса на колебанието. Бях извън обсега на фенерчетата на мъжете, но те се приближаваха бързо и се намирах в непосредствена опасност да ме открият.

Когато заобиколих заострената част на хълма и влязох в долчинката от западната страна, котката още беше там и сякаш ме чакаше. Обърна се с гръб към мен и изприпка напред, макар и не толкова бързо, че да я изгубя от поглед.

Радвах се, че стъпвам по камъни, защото не оставях издайнически отпечатъци от стъпки. После установих, че в джоба на ризата ми са останали само парчета от счупените ми слънчеви очила. Докато тичах, опипах джоба си и усетих прегъната рамка и назъбено парче от стъкло. Останалото явно се бе разпиляло по земята, когато бях паднал при разклона на пътеката.

Четиримата преследвачи сигурно щяха да забележат счупените очила. Щяха да се разделят и да хукнат след мен по-упорито и по-бързо от всякога, заредени с енергия от доказателството, че са близо до жертвата си.

Бронираната кола започна да се изкачва по другата страна на хълма, там, където едва се бях спасил от лъчите на прожекторите. Пронизителното бръмчене на двигателя се усили.

Ако шофьорът спреше на тревистия връх на хълма, за да се вгледа в мрака за пореден път, щях да избягам, без да ме забележи. Но ако прекосеше хълма и се стрелнеше във вдлъбнатината, фаровете му или лъчът на прожектора можеха да ме осветят.

Котката хукна да бяга. Аз също.

Докато се спускаше между тъмните хълмове, вдлъбнатината стана по-широка от предишните, през които бях минал, и каменистата пътека в средата се разшири. По краищата на каменния път високите прерийни треви и шубраците бяха по-гъсти, но растителността беше твърде далеч от мен, за да ме скрие и аз се почувствах изложен на опасност. Нещо повече, за разлика от предишните, този склон беше прав като градска улица и нямаше завои.

Бронираната кола, изглежда, отново спря на височината. Бръмченето й заглъхна в свистящия бриз и единствените звуци на двигател идваха от мен: стърженето и хриптенето на дишането и сърцебиенето ми — досущ работещи бутала.

Котката беше потенциално по-подвижна от мен и можеше да изчезне за секунди. Но в продължение на няколко минути тя поддържаше постоянна преднина от петнайсет крачки. Приличаше на същински призрак на котка на лунната светлина. От време на време поглеждаше назад с очи, свръхестествено блестящи като свещи по време на спиритически сеанс.