Читать «16:50 от Падингтън» онлайн - страница 6

— Никакво кафе за теб тази вечер, Елспет — заяви тя. — Вече си превъзбудена (нищо чудно!) и вероятно няма да спиш. Предписвам ти чаша от моето игликово вино, а по-късно може би и чай от лайка.

Госпожа Магликъди се съгласи мълчаливо с аргументите. Госпожица Марпъл наля виното.

— Джейн — каза госпожа Магликъди, като преглътна одобрително, — нали не мислиш, че съм сънувала или си въобразявам?

— Не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди въздъхна с облекчение.

— Онзи кондуктор — отбеляза тя — мислеше така. Беше много учтив, но все пак…

— При тези обстоятелства е било съвсем нормално, Елспет. Звучи невероятно и наистина с така. А за него ти си непознат човек. Не, аз изобщо не се съмнявам, че си видяла това, което ми разказа. Прекалено необичайно е, но не и невъзможно. Самата аз си спомням колко ми беше интересно веднъж, когато друг влак се движеше успоредно с моя. Човек получава ясна и подробна картина за всичко, което става във вагоните. Спомням си как едно момиченце, което си играеше с плюшено мече, изведнъж го хвърли към заспалия в ъгъла дебел мъж. Той скочи силно възмутен, а останалите пътници изглеждаха много развеселени. Видях ги всичките съвсем ясно. После бих могла да опиша точно как изглеждаха и с какво бяха облечени.

Госпожа Магликъди кимна признателно.

— Точно така беше.

— Мъжът е бил с гръб към теб, казваш. Значи не си видяла лицето му?

— Не.

— А жената, можеш ли да я опишеш? Млада, стара?

— Младичка, бих казала, на трийсет-трийсет и пет години. Не мога да определя точно.

— Симпатична?

— Това също не бих могла да кажа. Виждаш ли, лицето й беше силно изкривено и…

Госпожица Марпъл вметна бързо:

— Да, да, напълно разбирам. Как беше облечена?

— Носеше кожено палто, светло. Беше без шапка, русокоса.

— Нищо отличително ли не си спомняш за мъжа?

Госпожа Магликъди помисли малко, преди да отговори.

— Беше висок и тъмнокос, струва ми се. Носеше дебело палто, така че не можах да преценя добре фигурата му — добави отчаяно тя. — Наистина няма нищо друго.

— И това е нещо — каза госпожица Марпъл. Тя помълча, преди да добави: — Напълно ли си сигурна, че момичето е умряло?

— Тя беше мъртва, сигурна съм. Езикът й се показа и… Просто не ми се говори…

— Разбира се. Разбира се — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Надявам се, че сутринта ще научим повече.

— Сутринта?

— Предполагам, че ще го има в сутрешните вестници. След като мъжът я е нападнал и убил, той е останал с трупа. Какво би направил? Най-вероятно бързо ще слезе още на първата гара. Между другото, спомняш ли си дали влакът беше с отделни купета?

— Не беше.

— Това говори, че не е пътувал надалеч. Почти сигурно е, че е спрял в Бракхамптън. Да приемем, че той слиза от влака в Бракхамптън, след като навярно е сложил тялото на някое място в ъгъла с лице, скрито в кожената яка, за да не бъде открито скоро. Да, мисля, че точно така би постъпил. Но, разбира се, не след дълго тялото ще бъде открито. Мисля, че новината за убита жена, намерена във влак, ще се появи в сутрешните вестници. Ще видим.