Читать «16:50 от Падингтън» онлайн - страница 29

Капакът бавно започна да се повдига, отместван от тежкия лост.

Повдигна се достатъчно, за да може Люси да види какво има вътре…

Глава шеста

I.

След няколко минути Люси напусна хамбара доста пребледняла, заключи вратата и постави обратно ключа на пирона.

Бързо се отправи към конюшните, изкара колата си и тръгна по задната алея. Спря при пощата в края на пътя. Влезе в телефонната кабина, пусна монета и набра номера.

— Бих искала да говоря с госпожица Марпъл.

— Тя си почива, госпожице. Вие сте госпожица Айлсбароу, нали?

— Да.

— Нямам намерение да я безпокоя и толкоз. Тя е възрастна жена и има нужда от почивка.

— Трябва да я обезпокоите. Спешно е.

— Няма да…

— Моля, веднага направете каквото казах.

Когато пожелаеше, гласът на Люси можеше да бъде твърд като стомана.

Флорънс беше в състояние да разбере какво означава властният тон.

След малко се чу гласът на госпожица Марпъл:

— Да, Люси?

Люси пое дълбоко въздух.

— Бяхте напълно права — каза тя. — Намерих го.

— Тялото на жената?

— Да. Жена в кожено палто. Поставена в каменен саркофаг в някакъв хамбар музей близо до къщата. Какво да направя? Мисля, че трябва да уведомя полицията.

— Да, трябва да се обадите в полицията. Незабавно.

— А какво да кажа? Да споменавам ли за вас? Първото нещо, което те ще поискат да знаят, е защо съм се опитвала да повдигна капак, тежък тонове, без някаква очевидна причина. Да я измисля ли? Мога да го направя.

— Не — отвърна госпожица Марпъл с благия си сериозен глас. — Знаете ли, според мен единственото нещо, което трябва да се направи, е да се каже истината.

— За вас?

— За всичко.

Внезапна усмивка премина по бледото лице на Люси.

— Ще бъде съвсем лесно за мен, но те едва ли ще повярват.

Тя затвори телефона, изчака малко, после се свърза с полицейския участък.

— Току-що открих труп на човек в един саркофаг в големия хамбар на Ръдърфорд Хол.

— Това пък какво е?

Люси повтори изречението и в очакване на следващия въпрос съобщи името си.

После се върна обратно, прибра колата и влезе в къщата.

Остана за малко във вестибюла, размишлявайки.

После бързо и рязко поклати глава и влезе в библиотеката, където госпожица Кракънторп помагаше на баща си да реши кръстословицата от вестник „Таймс“.

— Може ли да поговоря с вас, госпожице Кракънторп?

Ема вдигна поглед и по лицето й премина сянка на тревога. Тази тревога, помисли си Люси, беше свързана с домакинството. С подобни думи ценният помощен персонал съобщаваше за предстоящото си напускане.

— Е, хайде, кажи, момиче, говори! — раздразнително се намеси старият мистър Кракънторп.

Люси се обърна към Ема:

— Бих искала да говоря насаме с вас, моля ви!

— Глупости! — отсече мистър Кракънторп. — Казвай направо тук всичко, което имаш да казваш.

— Момент, татко.

Ема стана и се запъти към вратата.

— Само глупости. Това може да почака — заяви сърдито старият човек.

— Боя се, че не може — каза Люси.

— Какво нахалство! — възмути се мистър Кракънторп. Дъщеря му излезе във вестибюла. Люси я последва, като затвори вратата.