Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 12

— Оръжията ни? — попита Халеф. — Чуй, юзбаши, позволи ни да ти кажем нещо.

— Какво?

— Това можем да кажем само на теб и на мюлязъма.

— Не искам да ви слушам!

— Но то е важно, много важно.

— За какво се отнася?

— Чуй!

Халеф му прошепна няколко думи на ухото, след което капитанът отстъпи крачка назад и го огледа едва ли не почтително. По-късно разбрах, че хитрият Халеф му е прошепнал: «Отнася се до кесията ви!»

— Истина ли е? — попита офицерът.

— Истина е!

— Ще мълчиш ли?

— Като гроб!

— Закълни се!

— Как да се закълна?

— В Аллах и в брадата на — не, нали сте джесиди. Тогава

се закълни в дявола, на който се молите!

— Е, добре! Дяволът знае, че после няма да кажа на никого.

— Но той ще те разкъса, ако не кажеш истината. Ела, мюлязъм! Вие двамата, също елате!

Четиримата мъже пристъпиха към огъня. Едва сега можех да доловя ясно всяка тяхна дума.

— И така, говори! — заповяда капитанът.

— Пусни ни! Ние ще ти платим!

— Имате ли пари?

— Имаме.

— Не знаете ли, че те вече ми принадлежат? Всичко, което имате, е наше.

— Няма да ги намериш. Поклонниците на дявола знаят как да направят парите си невидими.

— Аллах е всезнаещ.

— Но ти не си Аллах.

— Не мога да ви освободя. Ще ни издадете.

— Ще ви издадем? Защо мислиш така?

— Не виждате ли, че сме тук, защото сме предприели военен поход?

— Няма да те издадем!

— Но нали искате да отидете в Шейх Ади?

— Не може ли?

— Не!

— Тогава ни прати, където смяташ за добре.

— Ще отидете ли в Баавейза и ще стоите ли там два дни?

— Разбира се.

— Колко ще платите за свободата си?

— Колко искаш?

— Петнайсет хиляди пиастри за всеки.

— Прощавай, юзбаши, това е твърде малко!

Капитанът погледна дребния Хаджи Халеф слисано.

— Какво искаш да кажеш, човече?

— Искам да кажа, че всеки един от нас струва повече от петнайсет хиляди пиастри. Позволи ни да ти дадем петдесет хиляди.

— Да не си луд?

— Или сто хиляди.

Фурнаджията-юзбаши изпухтя безпомощно, той погледна към мършавото лице на лейтенанта и запита:

— Мюлязъм, какво ще кажеш?

Лейтенантът бе зяпнал и откровено си призна:

— Нищо, съвсем нищо.

— И аз нищо! Тези хора сигурно са страшно богати. След това дебелият се обърна отново към Халеф:

— Къде са парите?

— Трябва ли да го знаеш?

— Да.

— С нас има човек, който ще плати. Ти обаче не можеш да го видиш.

— Аллах да ни е на помощ! Ти говориш за дявола?

— Да дойде ли?

— Не, не! Аз не съм джесид, не зная как да разговарям с него. От ужас бих се строполил мъртъв.

— Няма да се строполиш, защото шейтанът ще ти се появи в човешки образ. А, ето го и него!

Бях се изправил зад дървото и с два скока се озовах пред офицерите. Те се отдръпнаха уплашени — единият надясно, а другият — наляво. Но тъй като, изглежда, не им се видях така страшен, се спряха, гледайки ме безмълвно.

— Юзбаши — заговорих ги аз. — Чух всичко, което казахте снощи и тази сутрин. Споменахте, че Шейх Ади е дяволско гнездо. Тежка въздишка бе единственият отговор.