Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 10

Думите, които можех да чуя, естествено не бяха така забавни. Бях толкова близо до офицерите, че долових всичко.

— Оръдията ни са добри — изръмжа капитанът.

— Много добри — изчурулика лейтенантът.

— Ще стреляме, ще пометем всичко.

— Всичко! — прозвуча ехото.

— Ще вземем плячка.

— Голяма плячка!

— Ще бъдем храбри.

— Много храбри!

— Ще ни повишат.

— Много, извънредно много!

— Тогава да запушим персийски тютюн.

— Не, тютюн от Шираз!

— Да пием арабско кафе.

— Не, мока кафе!

— Всички джесиди трябва да умрат.

— Всички!

— Злодеи!

— Подлеци!

— Нечестивци, безсрамници!

— Кучешки синове!

— Ще ги убием.

— Още утре сутрин.

— Естествено, това се подразбира.

Бях чул и видял достатъчно. Затова се измъкнах назад, отначало бавно и предпазливо, после — по-бързо. Дори се изправих, на което Халеф доста се учуди, като ме видя.

— Кои са, сихди?

— Артилеристи. Ела, нямаме време за губене!

— Прави ли ще ходим?

— Да

Скоро стигнахме до конете си, възседнахме ги и потеглихме обратно. Пътя до Шейх Ади изминахме много по-бързо. Там заварихме предишното оживление.

Научих, че Али бей е при светилището, и го намерих с мир шейх хана във вътрешния двор. Той ме пресрещна, изпълнен с очакване, и ме придружи до хана.

— Какво видя? — попита Али бей.

— Оръдия.

— Охо! — възкликна той уплашен. — Колко?

— Четири малки планински оръдия. Шейх Ади трябва да бъде разрушен. Докато пехотинците от Баадри и Калони нападат, артилерията ще се развихри долу при реката. Планът не е лош, защото оттам може да се обстрелва цялата долина. Трябвало е само да докарат оръдията незабелязано до възвишението. Това са и направили. Послужили са си с мулета, с чиято помощ могат само за час да ги пренесат от лагера си до Шейх Ади.

— Какво да правим, ефенди?

— Дай ми веднага шейсет конници и няколко фенера и до два часа тук, в Шейх Ади, ще имаш оръдията и обслугата им.

— Пленени?

— Пленени!

— Господарю, давам ти сто конници!

— Е, добре, дай ми осемдесет и им кажи, че ги чакам долу край реката. Отдалечих се и при конете срещнах Халеф и Селек.

— Какво ще предприеме Али бей? — попита Халеф.

— Нищо. Ние сами ще направим каквото е необходимо.

— Кое, сихди? Смееш се! Познавам лицето ти. Ние ли ще докараме оръдията?

— О да, искам обаче да ги пленя, без да се пролее кръв, и затова ще взема осемдесет конници със себе си.

Отправихме се към изхода на долината, където не след дълго осемдесетте души пристигнаха.

Изпратих Селек с десетина мъже напред, а с останалите ги следвах на разстояние. Стигнахме до хълма, където Селек вече ни чакаше, без да сме забелязали врага, и слязохме от конете. Най-напред поставих няколко души на пост — те трябваше да се грижат за сигурността ни. Други десет оставих при конете и им заповядах, да не напускат мястото без мое указание. Ние останалите се запромъквахме към горичката. На известно разстояние от нея се спряхме и аз се отправих напред сам. Както преди и сега безпрепятствено се озовах при дървото, зад което се бях укривал. Турците лежаха в отделни групички и бъбреха. Надявах се, че са заспали. Военната бдителност и очакването на предстоящата битка ги държаха будни. Заедно с подофицерите преброих петдесет и четири души. Върнах се обратно при моите хора.