Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 13

— Пожелахте Аллах да насече и разкъса хората там. Едно «ай, ай» се отрони от устата им.

— Казахте още, че ще убиете злодеите, нечестивците, кучешките синове и ще вземете голяма плячка.

Мюлязъмът беше като парализиран, а юзбашията само охкаше.

— Смятахте, че ще бъдете повишени след това и пушихте ширазки тютюн.

— Той знае всичко — промълви най-сетне дебелият капитан.

— Да, знам всичко. Аз ще ви «повиша». И знаете ли къде? Той поклати глава отрицателно.

— В Шейх Ади, при нечестивците и безсрамниците, които искахте да избиете. А сега ви казвам онова, което казахте преди малко на двамата мъже: вие сте мои пленници!

Артилеристите не можеха да си обяснят случилото се. Те се бяха скупчили. Знакът, който дадох при последните думи, бе достатъчен. Джесидите изскочиха ненадейно и обкръжиха турците. Никой не оказа съпротива. Всички бяха слисани. Офицерите обаче усетиха какво става и посегнаха към поясите си.

— Стойте, никаква съпротива — предупредих аз и извадих револвера си. — Който посегне към оръжието, ще бъде веднага застрелян.

— Кой си ти? — попита капитанът.

Той целият бе плувнал в пот. Храбрият Фалстаф все пак будеше съжаление в мен, както и другият, приличащ на Дон Кихот. С кариерата им беше свършено.

— Аз съм ваш приятел и не желая да ви застрелят джесидите. Дайте оръжията си!

— Но ние се нуждаем от тях!

— За какво?

— Трябва да защитим оръдията.

[#1 Непреводима игра на думи: означава повишавам в чин, но и превозвам, експедирам. — Бел. прев.]

На тази безпримерна наивност просто не можеше да се устои. Изсмях се гръмогласно. После ги успокоих:

— Не се безпокойте! Ние ще ги пазим. Двамата се противиха, размениха се реплики и накрая все пак предадоха оръжията си.

— Какво ще правите с нас сега? — попита угрижено юзбашията.

— Зависи изцяло от поведението ви. Може да ви убият, но може и да ви пощадят, ако сте покорни.

— Какво трябва да правим?

— Най-напред да ми кажете истината!

— Питай!

— Идват ли още войски след вас?

— Не.

— Сами ли сте?

— Да.

— Тогава миралай Омар Амед е един напълно неспособен човек. В Шейх Ади няколко хиляди души са въоръжени, а той е изпратил по-малко от шейсет мъже с четири топа срещу тях. Трябваше да ви даде поне сто души пехотинци за прикритие. Сигурно си е мислил, че джесидите се ловят като мухите. Какви заповеди получихте?

— Трябваше незабелязано да закараме оръдията до реката.

— И после?

— После да вървим нагоре покрай нея и да се спрем на половин час път от Шейх Ади.

— По-нататък?

— Там трябваше да чакаме, докато полковникът ни прати вестоносец. След това трябваше да напреднем до долината и обстрелваме джесидите.

— Може да напреднете. Дори ще отидете и по-далеч, а не само до входа на долината. Със стрелбата обаче ще се заемат други.

Тъй като всичко беше свършило, като истински фаталисти, турците се примириха със съдбата си. Те се събраха в група и бяха обградени от джесидите. Оръдията, натоварени на мулетата, ни следваха под охрана. Ние отидохме при конете си и ги възседнахме.

На половин час път от долината на Шейх Ади оставих оръдията, пазени от двадесет души. Направих го, защото исках да изпратя човек до миралая.