Читать «През дивия Кюрдистан» онлайн - страница 9

— Движи се точно след мен, така че да сме в една линия! Бях само по яке и панталони — и двете тъмни. На главата си носех тюрбан, чиито светли краища размотах. Така не можеха лесно да ме различат от тъмната земя, също и Халеф.

Безшумно се промъквахме по-нататък. Внезапно доловихме пращене от счупени клони. Легнахме на земята и внимателно запълзяхме напред. Дращенето и чупенето се усилиха.

— Събират клони, за да запалят огън.

— Това е добре за нас, сихди! — прошепна Халеф.

[#1 Арабско палатъчно село. — Бел. нем. изд.]

Скоро се добрахме до началото на горичката. Доловихме пръхтене на коне и човешки гласове. Лежахме до гъст храсталак. Посочих го и казах тихо:

— Скрий се тук и ме чакай, Халеф.

— Сихди, няма да те изоставя, ще те последвам!

— Можеш да ме издадеш. Да се промъкнеш безшумно в гората е по-трудно, отколкото в полето. Взех те с мен, за да прикриваш връщането ми. Ще останеш тук дори и да чуеш изстрели. Когато те повикам, ела колкото се може по-бързо.

— А ако не се върнеш или извикаш?

— Тогава се промъкни след половин час, за да видиш какво е станало с мен.

— Сихди, ако османлиите те убият, ще погубя всички!

Това уверение чух повторно, след което тръгнах. Но още не бях се отдалечил от Халеф, когато прозвуча силен, повелителен глас:

— Атеш йак! (Пали, запали огъня!)

Гласът бе на не повече от тридесет метра. Можех все още необезпокояван да пълзя напред. Внезапно дочух пращенето на огън и светлият пламък освети дърветата почти до мен. Това значително затрудни задачата ми.

— Атеш етрафина ташлар кьой. (Поставете камъни около огъня!) — заповяда гласът.

Тази заповед веднага бе изпълнена, огънят намаля и аз можех да се придвижа отново. Промъквах се от дърво до дърво, изчаквайки зад всяко, докато се уверя, че не съм забелязан. За щастие, тази предпазливост беше излишна. Аз не се намирах сред девствените лесове на Америка и на хората пред мен, изглежда, не можеше да им мине и през ум, че някой ги подслушва.

Придвижвах се все по-напред и се добрах до дърво, чиито корени бяха така разклонени, че можех да намеря сигурно убежище между тях. Това бе добре дошло, защото в близост до дървото седяха двама мъже, които ме интересуваха, двама турски офицери.

С известни усилия успях удобно да се разположа между корените на дървото и оттук можех да огледам всичко.

Вън на поляната се виждаха четири планински оръдия. В края на горичката бяха привързани около четиридесет мулета, необходими за транспорта им. Обикновено за едно оръдие са нужни седем мулета. Едно носи цевта, друго — лафета, трето — колелетата, а останалите четири — сандъците с муниции.

Артилеристите се бяха разположили удобно. Те лежаха изтегнати на земята и разговаряха помежду си. Двамата офицери се канеха да пият кафе и да пушат чибуците си. Затова беше запален огън, на който върху два камъка бе поставено котле. Единият от тези юнаци беше капитан, другият — лейтенант. Капитанът имаше твърде добродушен вид. Той ми приличаше на дебел немски фурнаджия, който изпълнява ролята на разлютен турчин в някой любителски театър и при това е взел на заем костюма си. С лейтенанта беше същото. Точно като него можеше да изглежда някоя процъфтяла кафеджийка, която, обзета от непонятните прищевки на младо девойче, отива на карнавал, облечена в шалвари и турски жакет.