Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 76

Говори ми! Кажи ми тайната си! Кажи ми тайната на човешкия живот!

Гласът сякаш идеше от най-съкровените дълбини на душата му. Белок се издигаше, носеше се, напълно отделен от обкръжаващия го свят. Говори ми! Кажи ми! Той вдигна жезъла от слонова кост и подпря с него капака, опитвайки се да го повдигне. Бученето още повече нарасна. Белок не чу как прожекторите долу се пръснаха и стъклата се посипаха като евтини диаманти в мрака. Това бучене — това е гласът на Бога — помисли си той. — Говори ми, говори ми! Белок имаше чувството, че не съществува, че никога не е съществувал. Паметта му бе заличена. Той плуваше в някакъв вакуум учудващо спокоен, слят с нощта наоколо, с Вселената, с всяка материя, пулсираща в най-отдалечените кътчета на Космоса, с избухващите звезди, кръжащите планети, дори с неведомата тъма на безкрайността. Престана да съществува. Просто престана да съществува.

— Той ще го отвори — каза Инди.

— Ох, този шум! Идва ми да си запуша ушите. Какъв е този шум?

— Кивотът.

— Кивотът ли?

Инди се мъчеше да си спомни нещо, нещо, което се въртеше в главата му. Но какво? Какво беше то? Нещо, което бе чул наскоро. Нещо за Кивота.

Кивота, Кивота, опитай се да си спомниш!

Белок вече повдигаше капака, прожекторите един след друг гърмяха, дори луната, изплувала вече в нощното небе, приличаше на нажежено кълбо, готово да избухне. Нощта, самата нощ, беше надвиснала като огромна бомба в края на възпламенен фитил. Какво беше това? Какво се мъчеше да си спомни?

Капакът се отваряше. Белок, облян в пот под тежките одежди, простена и го отвори. Мигът на истината! Откровението! Божественото тайнство! Плисналата отвътре светлина го заслепи. Но той не се дръпна назад, не помръдна. Светлината го хипнотизираше, бученето го притегляше като магнит. Той беше вцепенен. Капакът: Това беше последното, което видя.

Защото в този миг мощни взривове разцепиха нощта и към небето изригнаха огнени стълбове. Над острова засия бял ореол от светлина. Морето заблестя и забушува. Надигнаха се огромни вълни. Това беше светлината на Сътворението, на първия ден от съществуването на Вселената, светлината на раждането, на зачатието на света, божествената светлина! Тя прониза Белок като диамантено острие, по-ярка и от най-бляскавия скъпоценен камък. Пръсна сърцето му, разтърси го целия. Това не беше просто светлина, а огнен вихър, който го запали като факла с пламъка на милиарди свещи, прониза го като електрически ток и тялото му премина през всички цветове на дъгата.