Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 74

Германецът се загледа в ритуалните дрехи:

— Напомнят ми на нещо еврейско.

— Не само напомнят. Те са еврейски, приятелю.

— Ще спечелите голяма популярност тук, ако се премените в тях.

— Не ме е грижа за популярността, Мюлер.

Белок нахлузи пищните одежди и в миг се преобрази: заприлича на жрец.

Е — помисли си Мюлер, — свят пъстър, хора разни. Може и да е луд, но има достъп до Хитлер, това е важното.

— Скоро ли ще се стъмни? — попита Белок. Чувствуваше се малко особено, сякаш се наблюдаваше отстрани, сякаш собственото му „аз“ бе започнало да се разпада и в тялото му се бе вместил друг.

— Скоро — отвърна германецът.

— Трябва да започнем по залез слънце. Много е важно.

— Сложиха Кивота върху плочата, както поискахте.

— Добре. — Белок приглади дрехата си. Белок — дори собственото му име звучеше странно. Като че ли някаква безплътна сила бе започнала да го топи. Духът му сякаш се бе отделил от тялото и витаеше над него. Той се чувствуваше лек и опиянен, като под упойката на наркотик.

Белок взе жезъла от слонова кост и излезе от палатката.

Кипежът в лагера внезапно стихна. Французинът долавяше отвращението и враждебността, с които войниците разглеждаха одеждите му. Но и това усещане стигаше до съзнанието му притъпено. Дитрих вървеше до него и говореше нещо. Трябваше да положи големи усилия, за да разбере какво казва.

— Еврейски ритуал! Да не сте полудели!

Белок невъзмутимо се упъти към стъпалата, водещи към естествения олтар.

Слънцето, предизвикателно ярко в заника си, бе увиснало като презрял плод на хоризонта, обливайки всичко наоколо в златисти отблясъци.

Наобиколен от военни, Белок започна да се изкачва. И стъпалата, и олтарът бяха осветени от специални прожектори. Французинът ясно долавяше бученето на Кивота, който бе започнал да излъчва слабо сияние. Изведнъж нещо странно привлече вниманието му, върна го обратно към действителността: някакво движение, сянка, не беше сигурен още какво. Той се обърна рязко и видя как един от войниците върви приведен, със странно накривена каска — сякаш се мъчи да прикрие лицето си. Изпита странното чувство, че познава този човек.

Какво? Как бе възможно? Войникът носеше на гръб тежък гранатомет, който в първия момент Белок не бе забелязал. Но откъде му беше познат този човек? Войникът свали каската си и намести гранатомета, и — о, велики Боже! — той го позна! Още няколко стъпала оставаха до олтара. Кивотът беше изваден от дървения обков и сега изглеждаше особено уязвим.

— Спрете! — извика Инди. — Само някой да мръдне, и ще пратя Ковчега обратно при Мойсей!

— Изненадва ме твоята упоритост, Джоунс. Разваляш репутацията на наемниците — каза Белок.

— Доктор Джоунс, сигурно си давате сметка, че не можете да напуснете острова? — обади се Дитрих.

— Зависи доколко сте готови да проявите разум. Единственото, което искам, е момичето. Ще задържа Кивота само докато получа надежден транспорт до Англия. След това е ваш.

— Ами ако откажем? — поинтересува се Дитрих.

— Тогава Кивотът заедно с неколцина от нас ще хвръкне във въздуха. А това едва ли ще се хареса на Хитлер.