Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 77

А той, Белок, се усмихваше. Усмихваше се, защото за миг се бе слял с божествената мощ. Но този миг отмина. И бе последван от неописуема метаморфоза: очите на Белок се размиха, разпаднаха и на тяхно място останаха да зеят безжизнени черни кухини, кожата му започна да се бели, месата — да се свличат, сякаш заразени от скоротечна проказа. Той просто гореше, топеше се, почерня, загуби напълно човешки образ, превърна се в нещо, докоснато от гнева на Бога, и постепенно се свлече на земята в купчина пепел.

В мига на взрива, когато цялото небе се продъни, Инди инстинктивно затвори очи. И веднага се сети спомни си думите на имама: „Онзи, който отвори Кивота и пусне силата му, ще умре, ако я погледне“ „Не гледай! — изкрещя той на Марион. — Дръж очите си затворени!“ Тя стисна здраво очи, примряла от ужас. Но любопитството й напираше. Небесните зари, жупелът на унищожението неудържимо я привличаха. „Не гледай!“ — продължаваше да й внушава той. „Не гледай!“ — накрая вече крещеше. Нощта бучеше, тътнеше, ревеше; прегарящите я мълнии сякаш виеха. „Не гледай!“

Огненият стълб изпепеляваше всичко, свързваше Кивота с небето, приличаше на гигантската разжарена сянка на небесния Бог, на ярък силует, едновременно чудовищен и прекрасен, който ослепяваше всеки, дръзнал да го погледне. Овъгляваше очите на войниците, превръщаше самите тях в униформени скелети, покриваше земята с кости и пепел. Дърветата едно след друго се стопяваха, пристанът изчезна, целият остров се обезлеси и опустя. Пейзажът стана неузнаваем. Огън и жупел поглъщаха всичко. Сякаш нечий неутолим гняв неистово се бе развихрил.

Статуята, за която бяха привързани Инди и Марион, се срути и изчезна миг преди капакът на Кивота да се затвори, нощта отново да потъне в мрак и над морето да се възцари тишина.

Когато Инди най-после отвори очи, Кивотът горе на олтара излъчваше кротко сияние. Безмълвието беше наситено с покой, но и с предупреждение, със заплаха.

Инди погледна към Марион. Тя също се оглеждаше, не можеше да повярва на очите си — навред развалини, смърт, опустошение. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук.

Нямаше какво да каже. Думите бледнееха.

Земята около тях не беше опожарена, беше недокосната. Марион вдигна очи към олтара, протегна се и здраво стисна ръката на Инди.

ЕПИЛОГ

ВАШИНГТОН

Слънчевите лъчи се процеждаха през прозорците в кабинета на полковник Мъсгроув. Навън, на гъстата зелена морава, черешовите дръвчета искряха под чистото, бледо утринно небе. Мъсгроув седеше зад бюрото си, а встрани от него беше седнал Итън. В стаята имаше още един човек, облегнат на стената, който още не бе обелил дума. Край него витаеше смразяващата безличност на бюрократа. Сякаш самият той е излязъл изпод някой гумен печат и на челото му с дебели черни букви пише ВЛИЯТЕЛЕН ДЪРЖАВЕН СЛУЖИТЕЛ — помисли си Инди.

— Високо оценяваме изпълнението на вашата мисия — каза Мъсгроув. — Предполагаме, че паричното обезщетение ви е задоволило?