Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 66

— Това вече го чух — каза Дитрих с досада.

Белок отиде до прозореца и се загледа в мрака. Някъде, обвит в плаща на непрогледната каирска нощ, се криеше Джоунс. И Кивотът беше у него. Проклет да бъде този Джоунс! Не можеха да изпуснат Кивота точно сега! Само при мисълта нещо в него се преобръщаше.

Телефонът иззвъня. Дитрих вдигна слушалката и изведнъж изразът му се промени. Щом затвори, погледна французина победоносно.

— Нали ви казах, че агентите ми ще открият нещо?

— И какво са открили?

— Според тях един египтянин на име Салах, тоест приятелят на Джоунс, е наел търговския кораб „Попътен вятър“.

— Може да ни заблуждават — усъмни се Белок.

— Може, но си струва да се провери.

— Е, и без това не ни остава нищо друго.

— Да тръгваме тогава.

Забързани напуснаха посолството и отидоха право на пристанището, където разбраха, че преди час търговският кораб е отплавал в неизвестна посока.

СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

В капитанската каюта на „Попътен вятър“ Инди, съблечен до кръста, гледаше как Марион превързва раните му. Беше облякла бяла рокля, плътно затворена и като че ли твърде официална за случая. Разбира се, пак беше привлекателна.

— Откъде извади тази рокля? — попита той.

— В дрешника има цял дамски гардероб — отговори тя. — Струва ми се, че не съм първата жена, която пътува с тези пирати.

— Харесва ми — каза той.

— Чувствувам се като девица.

— Точно на девица приличаш.

Тя го погледна, промивайки с йод поредната драскотина, и каза:

— Девствеността е едно от онези мимолетни неща, скъпи. Отиде ли си, край. Сметката ти е веднъж завинаги изразходена.

Марион свърши работата си, седна и си наля чашка ром. Отпи, без да откъсва очи от него; гледаше го предизвикателно над чашата си.

— Извиних ли ти се за кръчмата? — попита той.

— Не мога да кажа, че си се извинил. А аз благодарих ли ти, задето ме извади от горящия самолет?

Той поклати глава:

— Значи сме квит. Може би трябва да приключим с миналото, какво ще кажеш?

Тя замълча, след което попита нежно:

— Къде те боли?

— Навсякъде.

— Тук ли? — Марион докосна с устни рамото му.

— Да, тук. — Инди потръпна при допира на устните й.

Марион се надвеси над него.

— А къде не боли? — попита тя и го целуна по лакътя. — Тук?

Той кимна. Тя докосна с устни косата му. После той посочи към врата си, тя го целуна по врата. А после по носа, по очите, по, устните.

Променила се бе. Вече не се държеше така хладно и грубо като в Непал. Беше станала по-нежна, по-женствена. На какво ли се дължеше тази промяна?

Кивотът беше в трюма. Присъствието му сееше паника и възбуда сред плъховете, които търчаха насам-натам, треперещи, с провиснали мустаци. От сандъка продължаваше да се носи онова тихо, едва доловимо бучене, което очевидно само плъховете долавяха със сврьхчувствителния си слух.

Капитан Катанга пушеше лула на мостика и когато първите зари на утрото заблестяха, той впери очи в повърхността на водата, опитвайки се да различи нещо, което един прикован към сушата човек никога не би забелязал. Той се наслаждаваше на ласките на слънцето и водните пръски, които оставяха по мургавото му лице бляскави кристалчета сол. Имаше нещо там, изплуваше от мрака, но какво ли бе то? Капитанът присви очи и се напрегна, но не успя да разбере какво е. Заслуша се в ритмичното успокояващо боботене на износените турбини, което му напомняше за пулсирането на отслабващо старческо сърце.