Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 56

Когато той се отдръпна, тя разбра, че се е вкопчила в него. Това също я стресна. Изпита срам: Какво правеше? Какво я бе прихванало?

Марион отстъпи назад:

— Моля ви! Стига! — каза тя.

Той се засмя:

— Те имат намерение да ви измъчват.

Споменът от целувката мигновено се изпари. Тя се почувствува излъгана. Внезапното разочарование беше като падане отвисоко.

— Успях да ги убедя да ме оставят малко насаме с вас, скъпа. В края на краищата вие сте много хубава жена и аз не искам да ви причиняват зло. Те са варвари.

Той отново се приближи към нея. Не — помисли си тя. — В никакъв случай!

— Трябва да ми кажете нещо, за да ги предразположа. Да ми дадете някаква информация.

— Нищо не зная. Колко пъти трябва да им повтарям? — Виеше й се свят. Краката й се подкосяваха. Защо не я целуне пак?

— Какво знае Джоунс?

— Понятие нямам.

— Верността ви е възхитителна, но все пак ми кажете какво знае Джоунс.

— Джоунс досега ми е причинявал само неприятности.

— Съгласен съм — каза Белок и взе в шепи лицето й, впил очи в нейните. — Иска ми се да вярвам, че не знаете нищо, но не мога да възпра германците. Не мога да ги озаптя.

— Не им позволявайте да ме изтезават!

Белок сви рамене:

— Тогава ми кажете каквото и да било!

В този момент нахълта Арнолд Тохт.

След него дойдоха Дитрих и Гоблер. Марион се вледени от страх.

— Съжалявам — каза Белок. Вцепенена от ужас, Марион си спомни как Тохт поиска да я изгори с ръжена.

— Фройлайн — каза Тохт, — дълъг път изминахме от Непал дотук, нали така?

Отстъпвайки назад, тя поклати глава. Тохт се приближаваше към нея. Марион хвърли последен умолителен поглед към Белок, който вече се бе упътил към изхода.

Навън Белок се спря. Странно нещо — тази жена го привличаше. Желаеше я, макар да бе започнал играта само за да изкопчи нещо от нея. Но след първата целувка. Той пъхна ръце в джобове, колебаейки се дали да не принуди тези червеи да прекратят заниманието си, когато вниманието му внезапно бе отвлечено.

Мощни, необикновени светкавици започнаха да раздират небето. И странното бе, че се съсредоточаваха в една точка. Той задъвка замислено долната си устна и влезе обратно в палатката.

Инди се приближаваше към олтара, опитвайки се да не чува съскането на змиите, което от играта на сенките ставаше още по-зловещо и буквално го влудяваше. Той бе полял в кръг масло по пода и го бе запалил. Светкавиците навън бледнееха пред лумналите вътре пламъци, които държаха влечугите настрана. Двамата със Салах се опитаха да повдигнат каменната плоча на олтара, тя поддаде и се отмести. Вътре, по-красив, отколкото си го представяше, бе Кивотът.

Инди се вцепени, не можеше да помръдне. Гледаше двата златни ангела върху капака, непотъмнели от патината на времето, застанали един срещу друг, обкованото със злато акациево дърво. Златните халки в четирите края блестяха на светлината на факлите. Салах също съзерцаваше Кивота в благоговейно мълчание. В този миг Инди повече от всичко на света желаеше да докосне Кивота и докато си го помисли, видя, че Салах протяга ръка.