Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 55

Нещо друго. Нещо, за което не искаше да мисли.

Тя затвори очи. Не можеше да търпи да я наблюдават толкова отблизо, като някакъв античен фрагмент, като парче от глинен съд, излязъл изпод пръстите на древен ваятел. Да я оглеждат като предмет. Да я класифицират.

Белок се раздвижи и тя отвори очи. Неудобството й нарасна. Той застана над нея, протегна ръка и внимателно и нежно свали превръзката от устата й. Тя изведнъж си представи как я гали. Не — помисли си. — Внушавам си. Но натрапчивото предчувствие остана. Белок, с непоколебимата увереност на обигран любовник, свали полека кърпата от устата й и започна да я развързва. Всичко вършеше подчертано бавно, с небрежността на прелъстител, предусещащ с хищническия си инстинкт покоряването на жертвата.

Тя извърна глава. Искаше да се освободи от тези мисли, но не можеше. Не трябва да се поддавам на влечението към този човек — мислеше си тя. — Не трябва да му позволявам да ме докосва. Но когато пръстите му се плъзнаха по брадичката и, после по шията й, тя разбра, че не би могла да се съпротивлява. Не трябва да разбира състоянието ми. Нито по погледа, нито по израза на лицето ми. Тя си представи неволно как ръцете му, тези нежни, опитни, вълнуващи ръце, я галят.

Той вече знае — каза си тя. — Знае какво е въздействието му върху мен.

Белок дотолкова се приближи до нея, че тя усети приятния му дъх. Не, не, не! — бунтуваше се вътрешно Марион, но в същия миг се наведе леко към него, очаквайки да я целуне; цялото й същество ликуваше и желанието й прерасна във възбуда. Но целувка не последва. Той просто се бе навел и пак така бавно и нежно, сякаш я събличаше, развързваше и пускаше на земята въжетата.

Тя продължаваше да мълчи.

Сега вече я гледаше. В очите му проблесна светлинка, някаква особена топлота, която тя бе доловила и преди, но не беше сигурна дали е искрена или заучена, част от репертоара му.

— Много сте хубава — каза той. Тя поклати глава:

— Моля ви. — Но не знаеше дали всъщност не го моли да я целуне. За първи път чувствата й бяха толкова объркани. Защо, за Бога, Инди не я спаси? Защо я остави така?

Белок едновременно я отвращаваше и привличаше. Защо така се смесваха чувствата й? Мислите й се объркваха и наслагваха, докато тя изведнъж с ужас разбра, че копнее за този мъж, макар подсъзнателно да усещаше, че може да бъде и жесток.

Той отново се приближи към нея. Тя не откъсваше поглед от устните му. В очите му прочете разбиране, прозрение, каквото никога не бе виждала в погледа на мъж. Още преди да я целуне, той я познаваше, бе проникнал в душата й. Чувствуваше се по-разголена от всякога, дори собствената й уязвимост я вълнуваше. При допира на устните му тя затвори очи и се отдаде на целувката. Пред очите й затрептяха ярки петна, сребристи паяжинни нишки, в които проблясваха всевъзможни багри, все едно гледаше необикновен залез. Целувката на Белок беше нежна и продължителна. Никой до този момент не я бе докосвал така, дори Инди.