Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 39

Връщай се! Веднага се връщай! — каза си Инди. Ала тя изглеждаше толкова красива и уязвима в съня си. Заспала жена и луна, какво очарование! Той седна на ръба на леглото й. Пресегна се и я погали по бузата. Тя веднага отвори очи.

Не каза нищо. Ирисите й бяха тъмни като нощта. Инди сложи пръст на устните й.

— Чудиш се защо съм тук, нали? — попита той.

— Ще се опитам да позная. Дошъл си да ми обясниш нещо около новия курс на мистър Рузвелт. Или си помислил, че ми е прилошало от пълнолунието.

— Нищо не съм си помислил.

— Всеки си мисли нещо, очаква нещо — изсмя се тя. — От краткия си опит стигнах до това заключение.

Той взе ръката й и усети как потръпва в неговата. Наведе се и я целуна по устните. Тя отвърна сухо и сдържано на целувката му, след което седна в леглото и дръпна чаршафа върху себе си.

— Искам да си вървиш — каза тя.

— Защо?

— Няма защо да ти обяснявам.

— Толкова ли ме мразиш? — въздъхна Инди.

Тя се загледа през прозореца:

— Каква хубава луна!

— Попитах те нещо.

— Не можеш ей така да нахлуеш обратно в живота ми, Инди. Да пометеш всичко, което с толкова мъка съм изградила у себе си, и да очакваш да се задоволя с трохите от миналото. Как не разбираш?

— Разбирам — каза той.

— Това е. Сега искам да поспя. Тръгвай си!

Той се надигна.

При вратата я чу да казва:

— Да не мислиш, че аз не те желая? Дай ми малко време! Да видим какво ще стане.

— Добре.

Инди не можеше да преглътне разочарованието си. Желанието започваше да го напуска и той се запита дали не се бе държал като глупак. Нямаше да му е за първи път.

Марион повече не можа да заспи. Седя до прозореца, загледана в силуета на града — в кубетата, минаретата, плоските покриви. Защо бързаше толкова Индиана? И в чувствата, както във всичко останало, беше дързък и припрян. Не разбираше, че на хората им трябва време. Е, времето едва ли бе най-добрият лек, но поне облекчаваше. Тя не можеше просто да изплува от миналото и като някое създание от далечна галактика да се приземи в безскрупулното настояще на Индиана Джоунс. Трябваше да се пренастрои, ако изобщо си струваше.

Преследвачът се плъзна в стаята, където Инди и Марион бяха оставили багажа си и затършува с магическа сръчност из чантите, дрехите, документите, които разглеждаше внимателно — един по един. Очевидно не намери онова, което търсеше. — рисунка или предмет, нямаше значение, само да отговаряше на формата. Щеше да разочарова работодателя си. Да потъне в предишната мизерия. Можеше и да си изпати. Още веднъж си припомни формата — слънце със знаци наоколо и дупка в средата. Маймуната отново затършува. След като не откри нищо, изтича в коридора, обра от масата, където бе играла с красивата жена, някои остатъци от вечерята, скочи през прозореца и изчезна в мрака.

КАЙРО

Следобедът беше слънчев, небето — изпепелено. Стени, дрехи, стъкла бяха побелели, като посипани със скреж от светлина.

— Защо трябваше да вземаме маймуната? — попита Инди. Двамата с Марион се провираха през навалицата покрай откритите сергии.

— Не съм я вземала, тя просто ни последва — отвърна младата жена.