Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 37

— Решихме да си останем с девет — поясни Салах.

— Разумно решение — каза Инди.

Салах лапна една фурма и я задъвка мълчаливо.

— Много се радвам, че те виждам пак, Индиана — додаде той след известно време. — Често съм си мислил за теб. Дори мислех да ти пиша, но не съм много по писмата, пък като гледам — и ти не си.

— Прав си.

— Не е хубаво да те питам така направо, но не си дошъл дотук само за да се видим, нали?

— Така е.

Погледът на Салах блесна лукаво.

— Бас ловя, че знам защо си дошъл.

Инди се усмихна, но замълча.

— Добре, че не съм по хазарта.

— На масата не се говори за работа — смъмри ги Файа.

— Дадено, по-късно ще говорим — съгласи се Инди.

Той погледна към Марион, която едва държеше очите си отворени.

— По-късно, когато къщата се успокои — добави Салах.

Изведнъж на детската маса избухна врява.

— Дръжте се прилично! Имаме гости! — скара се Файа на децата, но те бяха погълнати от нещо и не й обърнаха внимание. Едва когато се доближи до тях, тя видя на масата една маймунка, която гризеше кора хляб.

— Кой донесе това животно вкъщи? Кой? — попита тя.

Отговор не последва. Децата се превиваха от смях, докато маймунката се перчеше напред-назад с хляба. После тя подскочи, изпълни прекрасна стойка на ръце, побегна и се озова в полата на Марион, след което се повдигна и я целуна по бузата.

— А, знаела си да целуваш! — възкликна Марион. — И аз те харесвам.

— Как попадна тук тази маймуна? — попита отново Файа.

— Ей, така. Никой не знае. Появи се отнякъде — каза най-голямото.

— Ако не я искате — каза Марион.

— Щом ти харесва, Марион — прекъсна я Файа, — значи е добре дошла, както, разбира се, и ти.

Марион подържа маймунката, преди да я пусне на пода. Животното я изгледа недоволно и отново скочи в скута й.

— Май те хареса — каза Инди, за когото животните бяха по-голямо бреме и от децата, при това далеч не толкова мили.

Марион прегърна животинчето.

— Хайде да излезем на двора — предложи Салах и стана от масата.

Инди го последва. Дворът беше ограден от зид и напечените плочи излъчваха топлина. Салах посочи на Инди един плетен стол.

— За Танис ли ще говорим? — попита той.

— Позна.

— Така и предполагах.

— Значи работиш там?

— Инди — каза Салах, — днеска с ей тия две ръце открих Залата с картите.

Макар да очакваше новината, Инди остана поразен. Мислите му се изпариха. В миг спомени, чувства, впечатления се отцедиха в някаква бездна. Залата с картите! Той се сети за Абнър Рейвънуд, който цял живот бе търсил Кивота и навярно бе полудял, обсебен от манията да го намери. Учуди се на собствената си реакция — на странната завист, която го бе обзела, като че ли непременно той трябваше да открие тази зала, сякаш това бе негово право, наследено от Рейвънуд, предадено му по неведоми пътища. Що за глупости! — каза си Инди и се обърна към Салах:

— Много бързо напредват.

— Имат добра организация, Инди.

— Да. Поне в едно ги бива — да се подчиняват.

— Освен това французинът ги ръководи.

— Французинът ли?

— Белок.

Инди млъкна и изправи гръб. Белок. Навсякъде се вреше този негодник! Отначало се ядоса, но после изпита задоволство, че ще се състезават и ще има възможност за реванш. Този път си в ръчичките ми, Белок! — усмихна се Джоунс, готов на всичко. Извади медальона от джоба си и го подаде на Салах.