Читать «Похитителите на изчезналия кивот» онлайн - страница 35

Белок затвори очи — слънцето беше ослепително. Мъчеше се да не чува глъчката при разкопките — виковете на германците, стоновете и пъшкането на арабите. Кивотът — мислеше си той — не принадлежи никому, но тайната му, ако изобщо има някаква тайна, е моя.

Той отново отвори очи — пред него зееха огромните кратери в пясъка. Обзе го трепетно вълнение, предвкусваше победата, чувствуваше я, предусещаше върховния миг, чуваше възгласите. Извади ръка от джоба и погледна медальона върху дланта си. Изведнъж го изпълни необяснимо опиянение и той се изплаши да не му се поддаде. Копнееш за нещо толкова дълго, толкова жадуваш да го откриеш, че накрая те обзема почти божествена лудост. Сигурно от подобна лудост са били обладани светиите и зилотите.

Реалният свят внезапно избледня пред яркото страховито видение: Белок усети почти магнетично притегляне към някаква невъобразима космическа сила, крехката тъкан на действителността се разкъса и в миг го осени удивително прозрение. Може би — усмихна се той и стисна в ръка медальона. Сети се за провала на онези глупаци, които Дитрих бе изпратил в Непал, и потръпна от отвращение.

Все пак бяха свършили работа. Хленчещият Тохт му бе показал раната си с надеждата да събуди у него съчувствие. На дланта му беше отпечатано съвършено копие на истинския медальон, който бе изтървал в последния момент. После, разбира се, седя часове, дни, докато Белок с големи мъки и изключителна прецизност успя да пресъздаде оригинала. Е, накрая направи копие, но това не беше истинският медальон, историческият. Размерите и пропорциите бяха сравнително точни и щяха да му помогнат в изчисленията, но оригиналът му беше страшно необходим.

Белок пусна медальона обратно в джоба си и се приближи към Дитрих. Дълго време мълча, наслаждавайки се на неудобството, което пораждаше у германеца със самото си присъствие.

— Добре върви, нали? — каза най-после Дитрих.

Белок кимна. Мислеше за друго. Безпокоеше го новината, която един от лакеите на Дитрих бе донесъл от Непал — за Индиана Джоупс.

Естествено трябваше да се сети, че Джоунс ще се появи на сцената рано или късно. Винаги му бе създавал неприятности, макар че досега победата бе на негова страна. Просто на американеца му липсваха хитрост и инстинкт, безпощадност.

И ето, че сега го бяха видели в Кайро с дъщерята на Рейвънуд.

— Взехте ли решение по другия въпрос, за който говорихме?

— Струва ми се, че да — отвърна Белок.

— Взели сте, предполагам, правилното решение?

— Често сте арогантен в предположенията си, драги.

Дитрих замълча.

— Макар че в случая сте на верен път — усмихна се Белок.

— Имате ли нужда от моята помощ?