Читать «Повелителката на метлата» онлайн - страница 3

— В момента имам доста работа. — Свивам рамене. — Просто моментът е такъв. Добре съм. — Може ли най-сетне да продължим?

— Добре. — Мая става. Натиска някакво копче на стената и се разнася нежна музика. — Мога само да ви кажа, че сте попаднали точно където трябва, Саманта. Целта ни е да стопим стреса, да ви вдъхнем нови сили и да почистим токсините.

— Чудесно — отвръщам аз, макар че я слушам с половин ухо. Току-що си спомних, че така и не се обадих на Дейвид Елдридж за договора с украинския петрол. Трябваше да му позвъня вчера. По дяволите.

— Целта на център „Разлистено дърво“ е да създаде неповторимо спокойствие и да ви откъсне от ежедневните грижи. — Мая натиска друго копче на стената и светлината става по-мека. — Преди да започнем — казва тихо тя, — имате ли някакви въпроси?

— Имам, да. — Привеждам се напред.

— Чудесно! — Тя засиява. — Искате да разберете повече за днешните процедури или нещо по-общо?

— Може ли да изпратя един бърз имейл? — питам любезно аз. Усмивката на Мая замръзва на лицето й.

— Много набързо — уточнявам аз. — Няма да отнеме повече от две сек…

— Саманта, Саманта… — Мая клати глава. — Тук сте, за да си починете и да се отпуснете. Посветете това време единствено на себе си. Не бива да изпращате имейли. Това е истинска лудост! Пристрастяване! Не по-малко вредно е от алкохола. Или кофеина.

За бога, не съм нито луда, нито пристрастена. Та това е смешно. Проверявам си имейлите веднъж на… май по веднъж на всеки трийсет секунди.

Работата е там, че за трийсет секунди могат да се променят много неща.

— Освен това, Саманта — продължава Мая, — в тази стая виждате ли компютър?

— Не — отвръщам аз и послушно оглеждам малката стая с приглушена светлина.

— Затова ви молим да оставите електронните уреди в сейфа. Не се допускат и мобилни телефони. Нито миникомпютри. — Мая разперва ръце. — Това е убежище. Място, където човек може да избяга от света.

— Разбира се — кимам послушно аз.

Май сега не му е времето да призная, че съм скрила джобен компютър в хартиените бикини.

— И така, да започваме — усмихва се Мая. — Отпуснете се на кушетката, завийте се с хавлиената кърпа. Ще ви помоля да си свалите часовника.

— Часовникът ми трябва!

— Поредното пристрастяване. — Тя започва да цъка неодобрително с език. — Докато сте тук, не е необходимо да гледате колко е часът.

Тя се обръща дискретно и аз свалям часовника с огромно неудоволствие. След това, със също толкова огромно нежелание, се настанявам на кушетката, като се старая да не отпусна цялата си тежест върху безценния си миникомпютър.

Разбира се, че видях надписа, че електронните устройства са забранени. Затова послушно си оставих диктофона. Само че нямаше начин да се лиша от миникомпютъра за цели три часа.

Ами ако изникне нещо важно? Ами ако случаят се окаже спешен?

Да не говорим, че в тази работа няма никаква логика. Ако тук наистина са решили да накарат хората да се отпуснат, значи трябва да им позволят да държат при себе си и джобните компютри, и мобилните телефони, а не да им ги конфискуват.