Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 78

— Да, злато е — каза жената на кмета, след като провери внимателно това, което държеше в ръцете си, сравнявайки го с малкото бижута, които притежаваше. — Виждам, че има правителствен щемпел, номер, който сигурно означава серията, датата, на която е било отлято, и теглото. Не ни лъже.

— Задръжте го в ръцете си и чуйте какво ще ви кажа.

— Сега не е време за речи, сеньорита Прим — каза кметът. — Нека жените да се дръпнат оттам, за да можем да довършим работата си.

— Затваряй си устата, глупак такъв!

Викът на Шантал изплаши всички. Не можеха да си представят, че някой от Вискос би могъл да изрече това, което току-що чуха.

— Да не си полудяла?

— Затваряй си устата! — извика тя още по-силно, като трепереше от глава до пети, а лицето й се бе изкривило от омраза. — Ти си луд, че се хвана в този капан, който ни доведе до проклятието и смъртта! Ти си безотговорен човек!

Кметът тръгна към нея, но бе възпрян от двама мъже.

— Нека да чуем какво иска да каже това момиче! — извика някой от множеството. — Десет минути не са от значение!

Не десет, пет минути бяха от голямо значение и всеки един, независимо дали е мъж или жена, го знаеше. Колкото по-дълго наблюдаваха тази сцена, толкова повече растеше страхът им, обземаше ги чувство на вина, завладяваше ги срам, ръцете им се разтреперваха; всички започваха да търсят някакво извинение, за да променят намерението си. Докато се изкачваха към скалата, вярваха, че носят оръжие, заредено с халосен патрон, и скоро всичко ще приключи; сега обаче се бояха, че от цевта на пушката ще излезе истински куршум и призракът на тази старица, на която й се носеше славата на вещица, ще идва да ги навестява нощем.

Бояха се, че някой ще проговори. Бояха се, че свещеникът не е изпълнил онова, което бе обещал, и всички ще бъдат виновни.

— Пет минути — каза кметът, като се опитваше да накара присъстващите да повярват, че той дава позволение на момичето, докато всъщност то бе успяло да наложи своите правила.

— Ще говоря колкото си искам — отвърна Шантал, която сякаш си бе възвърнала спокойствието, решена да не отстъпва нито сантиметър, а думите и звучаха с неочаквана тежест. — Впрочем няма да е дълго. Това, което се случва сега, е много интересно. Всички знаем, че по времето на Ахав в селото се отбивали мъже, които твърдели, че имат специален прах, който може да превръща оловото в злато. Наричали себе си алхимици и един от тях доказал, че говори истината, след като Ахав го заплашил със смърт.

Днес вие искате да направите същото: да смесите олово с кръв с увереността, че то ще се превърне в златото, което държим в ръцете си. От една страна, сте напълно прави. Но, от друга страна, това злато, което толкова бързо ще падне в ръцете ви, бързо ще изтече от тях.

Чужденецът не разбираше какво казва момичето, но се молеше то да продължи; бе забелязал, че в едно тъмно кътче на душата му е проблеснала забравена светлина.