Читать «Демонът и сеньорита Прим» онлайн - страница 70

Кметът обясни колко справедливо изборът е паднал върху Берта; тя страда много поради загубата на мъжа си, стара е, няма приятели, има вид на луда с нейния навик да седи от сутрин до вечер пред къщата си и с нищо не допринася за благоденствието на селото. Вместо да вложи парите си в земи или овце, тя получава лихва от някаква банка далеч оттук; единствените облагодетелствани от това са търговците, които подобно на хлебаря с пикала идват в селото веднъж седмично, за да продават стоките си.

Никой от множеството не издигна глас срещу този избор. Кметът бе доволен, тъй като се бе наложил благодарение на авторитета си; свещеникът обаче знаеше, че това би могло да е както добър, така и лош знак, защото невинаги мълчанието означава „да“ — обикновено то показва единствено невъзможността на хората да реагират начаса. Впрочем ако някой не е съгласен, скоро ще започне да се терзае, че е приел нещо, което не желае, а това би могло да има сериозни последици.

— Необходимо ми е всички да са съгласни — каза свещеникът. -Необходимо ми е на висок глас да обявите дали приемате, или не, за да чуе Господ и да знае, че има храбри мъже в Своята армия. Дори и да не вярвате в Бог, пак ви моля да заявите високо съгласието или несъгласието си, за да узнаят останалите какво мисли всеки един.

На кмета не му хареса начинът, по който свещеникът се бе изразил: бе казал „необходимо ми е“, а по-точно би било да каже „на нас ни е необходимо“ или „на кмета му е необходимо“. Когато приключат с този въпрос, ще намери начин да си възвърне авторитета. А сега като добър политик ще остави свещеникът да действа и да изложи плана си.

— Искам да се съгласите!

Ковачът пръв каза „да“. За да покаже колко е смел, кметът също се съгласи на висок глас. Постепенно всеки от присъстващите мъже каза, че е съгласен — и така, докато накрая всички поеха ангажимента. Някои се бяха съгласили, защото искаха събранието да свърши по-бързо и да се приберат вкъщи; други мислеха за златото и за това как най-бързо да напуснат селото с новопридобитото богатство; трети крояха планове да изпратят пари на децата си, за да не се срамуват от приятелите си в големия град; на практика нито един от хората тук не вярваше, че Вискос би могъл да си възвърне изгубената слава, и единственото, към което се стремяха, бе богатството, което винаги са заслужавали, но никога не са имали.

Никой обаче не каза „не“.

— В селото има 108 жени и 173 мъже — продължи свещеникът. — Всеки от жителите има поне по едно оръжие, понеже традицията задължава всички да се научат да ловуват. И тъй, утре сутринта ще оставите тези оръжия, заредени с по един патрон, в сакристията на църквата. Ще помоля кмета, който има няколко пушки вкъщи, да донесе една и за мен.

— Никога не сме давали оръжията си на други хора — извика един от ловните водачи. — Те са свещени, капризни, лична собственост. Не може други да си служат с тях.

— Оставете ме да довърша. Ще обясня как действа стрелковият взвод: седем войници биват свикани, за да стрелят в осъдения на смърт. На войниците се раздават седем пушки — шест от тях са заредени с истински патрони, само в едната има халосен патрон. Барутът избухва по един и същи начин, шумът е еднакъв, но вътре няма олово, което да бъде изстреляно в посока към жертвата. Никой от войниците не знае в коя пушка се намира халосният патрон. Така всеки се надява, че е в неговата и че не той, а другарите му са отговорни за смъртта на мъжа или жената, които те не познават, но стрелят в тях, защото такъв е войнският им дълг.