Читать «Маминото детенце» онлайн - страница 36

— До неделя ще да го изковем — казал Нено и отишел да поговори със сватовете и да им каже да прибързат със сватбата.

Скоро преминали и двете седмици. Една неделя после Петровден Николчо бил венчан за Пенка и сватбата станала за слава и за приказ. Казанлъчани говорили, че ако на тая сватба да не би се случили две, разбира се не твърде важни, произшествия, то подобна сватба не би могла да стане още веднаж не само в България, но и в подземното царство. Тия две произшествия са следующите. Когато младоженците се връщали из черкова, то ги срещнала Стоянова майка, погледала на младоженеца яростно и казала сърдито:

— Зачерни ти, мой синко, хубавото момиче! И невястата ти няма да види добро, но и ти няма да прокопцаш… Ако майка ти и да казва, че ти ще да се поправиш после женитбата, но аз мога да те уверя, че до днешния ден ни една свиня не е могла да се отучи да рови купищата. А какво ще да прави баща ти с детето на Цона Михаличина? Ти мислиш, че хората не знаят кой е баща на това дете? Да го не удавите в Кайнарджа, както удавихте и детето на Божата кравица? Хайде вървете си сега! Аз ви казах всичко, щото лежеше на сърцето ми. Нека бъдат проклети всичките бащи и майки, които нямат сърца и които кривят с душите си!

Другото произшествие било малко по-значително. В сряда после сватбата на Нена дотрябали пари и той заповядал на жената си да му даде ония кесии, които му били донесени преди месец и половина от устабашият на бакалския еснаф. Неновица отишла и донесла му една кесия.

— Аз ти казах да донесеш и двете — казал Нено.

— Ами Устабашия ти донесе само една кесия — казала Неновица.

— Как една кесия?… Две кесии… Едната е пълна със сребро, а другата със злато…

— Аз намерих на миндерлъка само една кесия — казала Неновица и плеснала ръцете си.

— Една кесия! — изревал Нено и опулил очите си като стар бухал — Една кесия… една… само една! Нека ме убие светата гърмотевица!. Ле-ле-ле! Де е Никола? Намерете Никола… Умирам… Дръжте ме… Шестдесет хиляди гроша…

— Иване! — извикала чорбаджийката и на устата й се появила пяна. Из всичко се видяло, че и тя е изгубила вече любовта си към своето „мамино детенце“.

Иван, който все още слугувал на Нена чорбаджи, ако и да събрал вече доста отдавна добри парици, израсъл пред своите повелители и мълчешката очаквал техните приказания²⁷. Но, о чудо чудес! Нито чорбаджият, нито чорбаджийката били в състояние да продумат!…

— О-де-ле-ле, умираме — проговорила най-после чорбаджийката и из очите й потекли едри сълзи. — Припкай, Иване, и намери Никола… Пари пак са се изгубили…

След една неделя после това произшествие поп Кън; за когото тряба да кажем няколко думи, събирал сечивата си и приготовлял се да извърши една доволно тежка, но полезна работа.

— Тури в бохчата новия патрахил, който ми беше харизан от хаджийката, — говорил той на едно младо и руо момченце, на което името било така също Иван. Тряба да знаете, че казанлъчени обичат Ивановците твка също, както коприщени обичат Лулчовците, карловци — Тудураковците, калоферци — Тинковците и сопотненци — Цачовците. — Хайде, хайде, не чеши се, а шавай по-скоро — продължил поп Кън и захванал да се омива. — Хайде да захванеме, Иванчо. „Благословенъ Богъ нашъ“…