Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 17

Тя се върна назад под прикритието на гората. Коленичи, отвори раницата и извади синия дъждобран. Облече го (по-добре късно, отколкото никога, казваше баща й) и седна върху едно повалено дърво. Главата й все още беше замаяна, а очите й — подути и сърбящи. Дърветата над нея спираха дъжда, но не изцяло; пороят бе твърде силен. Триша сложи качулката на дъждобрана и се заслуша в капките, които барабаняха като по покрива на кола. Видя и постоянния облак мушици, които танцуваха пред очите й и махна безсилно с ръка. „Нищо не може да ги прогони, вечно са гладни. Храниха се от мен, докато бях припаднала, и ще се хранят от мъртвото ми тяло“ — помисли и отново започна да плаче, тихо и отчаяно. Продължаваше да пъди с ръка мушиците, свивайки се всеки път, когато трясваше гръмотевица.

Без часовник и без слънце времето за нея не съществуваше. Всичко, което знаеше, бе, че седи тук, една малка фигура в син дъждобран, сгушена върху паднало дърво, докато бурята бавно заглъхваше на изток като разярен бик. Дъждът продължаваше да се стича по нея. Комарите бръмчаха, един бе попаднал между качулката и главата й. Натисна с ръка от външната страна и бръмченето рязко спря.

— Ето, така ти се пада. Вече си на пихтия.

Надигна се да стане и стомахът й изкъркори. Преди не бе чувствала глад, но сега бе гладна. Мисълта, че е изгубена от дълго време, за да огладнее, я ужасяваше. Запита се още колко ужасни неща я чакаха и се зарадва, че не може да си отговори. „Може би нито едно — каза си. — Хей, момиче, я по-весело. Може би ужасните неща са вече зад теб.“

Триша съблече дъждобрана. Преди да отвори раницата, се погледна — беше мокра от глава до пети и цялата в борови иглички след първия в живота й припадък. Трябваше да разкаже на Пепси, ако, разбира се, изобщо видеше Пепси отново.

— Не започвай пак — измърмори и разкопча раницата. Извади нещата за ядене и за пиене, които беше донесла, и ги подреди в права линия пред себе си. При вида на хартиената торба с обяда вътре стомахът й закъркори още по-силно. Колко ли беше часът? Някъде дълбоко вътрешният часовник, свързан с метаболизма й, казваше, че може би е около три следобед — осем часа, откакто бе седяла на кухненската маса, и пет, откакто бе тръгнала по този безкраен, идиотски и пряк път. Три часа. Или четири?

В торбата й с обяда имаше едно сварено яйце, сандвич с риба тон и няколко стръка целина. Отделно — пакетче чипс (от малките), бутилка вода (доста голяма), бутилка швепс (от големите, по двадесет унции⁷, Триша обичаше швепс) и бисквитките „Туикс“.

Като гледаше бутилката швепс, Триша изведнъж се почувства повече жадна, отколкото гладна… и луда за нещо сладко. Тя отвъртя капачката, вдигна бутилката и спря. Жадна или не, не е разумно да я изпразня наполовина, мислеше тя. Тук можеше да прекара още дълго време. Опита се да отхвърли тази мисъл, просто това е нелепо, но Триша не повярва. Тя можеше да разсъждава като дете, когато излезеше от гората, на засега трябваше да мисли като възрастен.