Читать «Момичето, което обичаше Том Гордън» онлайн - страница 14

Да стои на едно място, или да върви? Не знаеше кое щеше да е по-добре; бе твърде изплашена, за да мисли рационално. Краката й решиха вместо нея, започна отново да върви, като уплашено се оглеждаше и бършеше подутите си очи с ръкав. Втория път, когато вдигна ръка към лицето си, видя половин дузина комари върху нея и рязко плесна с другата си ръка, размазвайки три. Бяха пълни с кръв до пръсване. Видът на собствената й кръв обикновено не я разстройваше, но този път краката й се подкосиха и тя се свлече върху килима от иглички под група стари борове. Плака още. Болеше я главата, в стомаха й се гадеше. „А само преди час бях в колата — отново и отново си казваше тя. — Просто седях в колата, на задната седалка, и ги слушах как се заяждат един с друг.“ Спомни си и сърдития глас на брат си, стигнал до нея през дърветата: „… не зная защо ние трябва да плащаме за вашите грешки!“ Хрумна й, че това може да са последните думи, които изобщо бе чула от Пийт. При тази мисъл цялата се разтрепери, като че ли бе видяла някакъв зловещ силует в сянката.

Сълзите й пресъхнаха по-бързо, този път и плачът й не беше така силен. Като се изправи на крака (размахвайки шапка около главата си, почти без да го съзнава), тя се почувства спокойна. Двамата със сигурност са разбрали, че е изчезнала. Майка й щеше да си помисли, че й е писнало да ги слуша и се е върнала при колата. Щяха да я викат, да се върнат назад, да разпитват хората, които срещат по пътя — не са виждали момиче с шапка „Ред Сокс“ („тя е на девет, но е по-висока за възрастта си и изглежда по-голяма“, Триша почти чуваше как майка й казва това) и когато се върнеха при колата и откриеха, че я няма, щяха сериозно да се притеснят. Майка й щеше да се паникьоса. Триша почувства вина, примесена със страха. Щеше да се вдигне голям шум, щяха да алармират полицията и горската служба, и то само по нейна вина. Тя беше напуснала пътя.

Това нагнети ново безпокойство в нейния вече объркан ум. Започна да върви бързо, надявайки се да се върне на главния път, преди всичките тези хора да тръгнат да я търсят, преди да се превърне в „зрелище“, както казваше майка й. Тя вървеше, забравила педантичната грижа да се движи от точка до точка по права линия, отклонявайки се все повече на запад, без да го съзнава, отклонявайки се от Пътеката на Апалачите и повечето от нейните разклонения, отклонявайки се в посока, където имаше гъсти гори, задръстени с ниска растителност, непроходими клисури и много по-труден терен. Тя ту викаше, ту се ослушваше, ослушваше се и викаше. Щеше да се изуми, ако знаеше, че майка й и брат й, увлечени в спора, все още не бяха разбрали, че Триша е изчезнала.

Тя вървеше все по-бързо, размахвайки ръка срещу виещите се облаци мушици. Вече не се опитваше да заобикаля храсталаците, а просто минаваше през тях. Ослушваше се и викаше за помощ, викаше и се ослушваше, само дето не бе в състояние да чуе нищо. Не усещаше вече и комарите, струпани на врата й, подредени на самата линия, от която започваше косата, също като пияници на празник, наливайки се до пръсване. Не усещаше и мушиците, залепнали и гърчещи се във влажните линии по лицето й, където сълзите още не бяха изсъхнали.