Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 82

— Тези хлапетии са луди — каза задъхано един полицай. — Не бих дал и пукната пара за повечето от тях.

Сенатор Андрю Оукс се обади на Грант Уелингтън и заговорнически каза:

— Сега е моментът да си по-нисък от тревата. Не казвай нито дума. Дори не поглеждай, сякаш не те интересува. Положението е неустановено. Никой не знае накъде ще се наклонят везните. Нещо става. Тази сутрин руснакът беше в Белия дом и това не вещае добро за никого. Готви се нещо, което не разбираме.

Клинтън Чапман се обади на Райли Дъглас.

— Знаеш ли нещо, Райли?

— Нищо, освен че наистина съществува пътуване във времето и ние разполагаме с принципите на постигането му.

— Ти виждал ли си ги?

— Не, не съм. — Всичко се пази в строга тайна. Никой не казва нищо. Мълчат и учените, които разговаряха с хората от бъдещето.

— Но ти…

— Зная, Клинт. Аз съм министър на правосъдието, но по дяволите, в такава ситуация това не означава нищо. Това е пълна тайна. Знаят я само неколцина от Академията и това е всичко. Дори военните не са допуснати до нея, а даже военните да искаха, аз се съмнявам, че…

— Но те трябва да кажат на някого. Не можеш да построиш нещо, ако си нямаш представа как да го направиш.

— Естествено, ще кажат как да се построи, но само толкова. Не как действа. И защо действа. Не принципа.

— Каква разлика има, по дяволите?

— Според мен има — отвърна Дъглас. — Аз лично няма да искам да построя нещо, ако не го разбирам.

— Ти каза, че е пътуване във времето. Че несъмнено било пътуване във времето.

— Няма никакво съмнение — потвърди Дъглас.

— Тогава в това има хляб — каза Чапман. — И аз имам намерение да…

— Но ако действа само еднопосочно…

— Трябва да действа и в двете посоки — прекъсна го Чапман. — Така ми казаха моите хора.

— Ще са нужни много пари — каза Дъглас.

— Разговарях с много хора — отвърна Чапман. — Хора, на които мога да се доверя. Неколцина от тях проявяват интерес. Достатъчно са. Определено проявяват интерес. Виждат възможностите. Ако успеем да го уредим, няма да има недостиг на средства.

Джуди Грей се качи на самолета и намери мястото си. Погледна през прозореца, видя щуращите се по летището камиони — видя ги като в мъгла, и бързо вдигна ръка, за да избърше очите си. И почти нежно каза през стиснати зъби:

— Кучи син! Мръсен кучи син!

40.

Том Манинг предпазливо разговаряше по телефона.

— Стив — каза той, — чувам разни неща.

— Публикувай ги, Том — отвърна Уилсън. — Нали затова си там. Публикувай ги заради славата на добрата стара „Глобъл Нюз“.

— Сега — рече Манинг, — след като имаше възможност да проявиш плиткото си чувство за хумор, можем ли да се върнем на въпроса?

— Ако се опитваш да ме накараш да потвърдя някой слух, който си чул, знаеш, че няма да успееш — каза Уилсън.

— Нали ме познаваш, Стив.

— Това е проблемът. Наистина те познавам.

— Добре тогава — рече Манинг. — Щом искаш така, хайде да започнем от самото начало. Тази сутрин президентът е поканил руския посланик…

— Не го е канил. Той дойде по свое желание. Посланикът направи изявление за пресата. Това ти е известно.

— Естествено, знаем какво каза посланикът и какво каза ти на следобедния брифинг, но това изобщо не допринася за изясняване на положението. Никой в града, никой нормален, разбира се, не вярва и на двама ви.