Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 80

— Изобщо няма да се опитвам да предположа какво можете да заявите в ООН — студено каза Уилямс.

— Ако все пак решите да приемете нашето предложение — каза посланикът, — ние с готовност ще оставим инициативата във ваши ръце. Ако поискате необходимите ви сили от други държави — навярно от Канада, Великобритания, Франция и от нас — този разговор ще остане само помежду ни. Пресата естествено ще разбере, че съм идвал тук, и ще ме разпитва, но аз ще им кажа, че просто сме продължили обсъжданията между нашите две страни по въпроса за положението с бегълците. Такъв отговор, струва ми се, би бил логичен и навярно напълно приемлив.

— Предполагам — рече президентът, — че ще искате да получите отговор, който да предадете на вашето правителство.

— Не непременно веднага — отвърна Фьодор. — Вероятно ще ви трябва време, за да обмислите въпроса. ООН има заседание едва утре по обед.

— И ако помолим някои от нашите приятели сред общността на народите да ни помогнат с военни сили и не ви включим сред тях, ще се чувствате обидени.

— Не мога да ви отговоря със сигурност, но предполагам, че сте прав.

— Струва ми се — каза министърът на външните работи, — че всичко това не е нищо повече от официално подливане на вода. Познавам ви от доста време и имах високо мнение за вас. Вие сте тук от три-четири години — във всеки случай повече от три — и за това време със сигурност сте ни опознали. Мисля, че в душата си не сте съвсем съгласен с тези действия.

Фьодор Морозов бавно се изправи и каза:

— Предадох ви посланието на моето правителство. Благодаря и на двама ви, че ме приехте.

39.

В Ню Йорк, Чикаго и Атланта тълпи се притискаха до полицейските ленти. На лозунгите пишеше: „НЕ СМЕ ГИ МОЛИЛИ ДА ИДВАТ“, „И БЕЗ ТОВА ИМАМЕ СЪВСЕМ МАЛКО“ „НЕ ИСКАМЕ ДА ГЛАДУВАМЕ“. Тълпите хвърляха предмети, камъни, тухли и консервени кутии, смачкани така, че да имат остри ръбове, найлонови торбички, пълни с човешки екскременти. Гетата кипяха от викове и насилие. Имаше загинали и много ранени. Палеха огньове. Горяха къщи и когато пожарникарите се опитваха да стигнат до тях, пътя им препречваха барикади. Огромни райони бяха подложени на плячкосване.

В малките градчета из цялата страна се трупаха навъсени хора — по пейките пред универсалните магазини, на гарите, в бакалиите, по уличните ъгли, в кварталните кафенета, в бръснарниците. И озадачено казваха: „Някак не е нормално. Не е възможно. Не е като в старите дни, когато човек знаеше какво става. Днес няма как да знаеш какво ще се случи. Сега има прекалено много новини. Старите дни си отидоха. Вече няма ред…“ После разумно отбелязваха: „Разбира се, ако е така, както казват, трябва да направим всичко възможно за тях. Чухте какво каза снощи президентът. Деца на нашите деца. Точно така каза. Макар че не зная как ще го направим. Не и с тези данъци. Не можем да плащаме повече данъци, а тунелите ще струват адски много. Данъци върху всичко, каквото купуваш. Върху всичко, каквото правиш. Върху всичко, каквото притежаваш. Изглежда, колкото и да се трепе човек, данъците му глътват всичко…“ И лицемерно заявяваха: „Онзи пастор в Нашвил хубаво го рече. Ако загуби религията си, човек губи всичко. Не му остава за какво да живее. Загубиш ли Библията, губиш всичко. Не е възможно дори след петстотин години хората да са се отказали от своя Бог. Тъкмо злото в днешния свят го е направило възможно. Животът в големия град. Гадният живот в големия град. Тук никога не можеш да загубиш своя Бог. Наистина не можеш. Той винаги е с теб. Можеш да Го усетиш във вятъра. Виждаш Го в багрите на небето на изток точно преди зазоряване. Чувстваш Го в нощната тишина. Съжалявам ги тези хора от бъдещето. Направо ги съжалявам. Те не знаят какво са загубили…“ И разгневени от безредиците, те казваха: „Трябва да ги изпозастрелят. Не могат да ме заблудят с такива глупости. Нито за миг. Ами че някои от тези хора през целия си живот изобщо не са работили. Просто са стояли с протегнати ръце. Ако човек наистина иска да работи, дори да е жена, винаги може да си намери работа. Ние тук се блъскаме, трепем се и пак нямаме почти нищо, но не се бунтуваме, не палим, не стоим с протегнати ръце…“ За младежите с лозунгите в парка „Лафайет“ казваха: „Щом искат да идат в миоцена където и да е това място, ами че защо да не ги пуснем? Хич няма да ни липсват. Без тях даже ще сме по-добре…“ Един селски банкер с надута дълбокомисленост каза: „Помнете ми думата, ще имаме късмет, ако онези от бъдещето не унищожат цялата страна. Да, цялата страна, а може би и целия свят. Доларът няма да струва нищо, цените ще хвръкнат…“ И неизбежно стигаха до основния въпрос, шепнешком разкриваха най-черните си мисли: „Само почакайте и ще видите. Това е комунистически заговор, казвам ви. Мръсен комунистически заговор. Не зная как са го направили, но накрая ще открием, че в дъното на всичко са руснаците…“