Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 67

Що се отнася до републиките в света, нещата не би трябвало да стават по този начин. Демокрацията основателно изисква всеки да има глас в управлението, да се взимат под внимание всички гледни точки, да няма спорни решения, взети въпреки народната воля. Но днес не можем да си позволим лукса на такава идеалистична концепция. Положението може да не се реши така, както се иска на мнозина от нас, и някои несъмнено ще останат недоволни. Но тази търпимост изисква да приемем всичко това, ако не безмълвно, поне без да вдигаме много шум.

Не е заплашена само една държава, само една политическа партия или само една политическа кариера, не е заплашен само един народ или само един район, а целият свят. Не ми е известно какво ще се случи. Дори не мога да предполагам: Съзнавам, че навярно много неща няма да ми харесат, че ще ми се струва, че много неща биха могли да се направят по друг начин. В миналото никога не съм се колебал да изразя личното си мнение и много пъти съм се поддавал на изкушението да посочвам грешките, които съм предвиждал. Но от днес нататък, като личен принос за търпимостта, която ми се струва толкова необходима, ще упражнявам строга цензура, ако не върху мислите си, поне върху пишещата си машина. И така аз се обявявам, за учредител на клуба „Дръж си устата затворена“, клубът на Инък. Вратите му са широко, отворени и каня всички ви да се присъедините към мен.

33.

Някак си се беше покатерил на върха на дърво и бе увиснал на един от клоните му без някаква логична причина. Внезапно задуха силен вятър и сега той висеше на клона, който се люлееше на вятъра. Знаеше, че може да се изпусне всеки момент и да падне на земята. Но когато погледна надолу, с ужас видя, че няма никаква земя.

Някъде от далечината му говореше глас, но той толкова внимаваше да не изпусне клона, че не можеше да различи думите. Клатенето стана още по-силно.

— Стив — казваше гласът. — Стив, събуди се. — Той отвори очи и разбра, че не е на дърво. Над него висеше разкривено лице. Никой нямаше такова лице.

— Събуди се, Стив — повтори гласът. Беше гласът на Хенри Хънт. — Президентът те вика. — Уилсън вдигна ръка и разтърка очите си. И тогава видя, че лицето, което вече не беше разкривено, е също на Хенри Хънт.

То се отдалечи, когато журналистът от „Таймс“ се изправи. Уилсън свали крака от кушетката и седна. През прозорците на залата за пресконференции струяха слънчеви лъчи.

— Колко е часът? — попита Уилсън.

— Почти осем.

Уилсън примижа и попита.

— Ти успя ли да подремнеш?

— Прибрах се за два часа вкъщи. Не можах да заспя. Всичко е толкова сложно… И се върнах. — Хънт вдигна от пода сакото му и му го подаде.

Уилсън уморено кимна.

— Трябва да се измия — каза Уилсън. — И да се среша. Стана, взе сакото си от Хънт и попита:

— Какво става?

— Какво да става — отвърна журналистът. — Отвсякъде надигат вой за временното прекратяване на бизнеса. Защо не ни предупреди, Стив?