Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 68

— Не знаех. Той не ми каза нито дума за това.

— Е, няма нищо — рече Хънт. — Трябваше сами да се сетим. Можеш ли да си представиш какво щеше да се случи, ако банките бяха отворени?

— Чува ли се нещо за чудовището?

— Слухове. Нищо сигурно. Според един от слуховете в Африка имало още едно. Някъде в Конго. Господи, там никога няма да успеят да го открият.

— Конго не е само джунгла, Хенри.

— Но се предполага, че се е появило тъкмо в джунглата. Уилсън отиде до тоалетната. Когато се върна, Хънт му беше донесъл кафе.

— Благодаря — каза той, отпи от горещата течност и потръпна. — Направо ме е страх от това, което ни предстои. Някаква представа какво има предвид президентът?

Хънт поклати глава.

— Джуди пристигна ли?

— Не още, Стив.

Уилсън остави чашата на масичката и каза:

— Благодаря, че ме вдигна на крак. Ще се видим по-късно.

Влезе в кабинета си. Лампата, която бе забравил да изключи, бледо светеше на бюрото му. В коридора се разнасяха пъргави стъпки. Той приглади сакото си и излезе.

При президента имаше двама души. Единият беше генерал Даниъл Фут, другият бе от бегълците, облечен като планинец.

— Добро утро, господин президент — каза Уилсън.

— Добро утро, Стив. Успя ли да поспиш?

— Около час.

— Познаваш генерал Фут, разбира се — рече президентът. — Господинът с него е Айзък Улф. Биолог. Той ни донесе ужасяваща новина. Реших, че би трябвало да я чуеш.

Улф бе тежък човек — с тежко тяло на къси яки крака. Покрита с рошава сива коса, главата му изглеждаше несъобразно голяма.

Той бързо се приближи и стисна ръката на Уилсън.

— Съжалявам, че трябва да ви съобщя такива обезпокоителни факти — каза ученият.

— Снощи — рече президентът, — по-скоро по някое време сутринта, някакъв фермер близо до Харпърс Фери се събудил от шум в курника. Излязъл и открил курника пълен със странни зверове, навярно големи колкото малки прасета. Стрелял срещу тях и те избягали, освен едно, което сачмите почти разкъсали на две. Другите нападнали фермера. Сега е в болница. Казаха ми, че за живота му няма опасност, но доста са го изпохапали. Думите му не оставят никакво съмнение, че съществата в курника са били новородени чудовища.

— Но това не е възможно — каза Уилсън. — Чудовището избяга само преди…

— Доктор Улф дойде при мен снощи — рече Фут, малко след като чудовището избяга от тунела. Честно казано, не повярвах на онова, което ми обясни, но когато получих доклада за епизода с курника от един от офицерите от групата, пратена да търси чудовището в западна Вирджиния, потърсих доктора и го помолих да дойде с мен в Белия дом. Съжалявам, че не ви повярвах веднага, доктор Улф.

— И все пак не е възможно — каза Уилсън.

— Не, не — възрази Улф. — Не е така. Тук си имаме работа с организъм, който е съвсем различен от всичко друго. Просто не сте в състояние да си представите еволюционните процеси на тези чудовища. Реакцията им към стресовете на околната среда надхвърлят всякакво разбиране. Част от фактите научихме, за останалото направихме заключения, но съм убеден, че при такъв стрес, на какъвто е подложено избягалото чудовище, възпроизводствените процеси могат да придобият фантастична скорост. Излюпват се само за около час, а след още един час тръгват да търсят храна. Същият стрес, на който е подложен родителят, се предава и на малките. И за родителя, и за малките това е кризисна ситуация. Родителят, разбира се, го съзнава, малките — не. Но по някакъв странен начин, който не мога да претендирам, че разбирам, на яйцата се предава чувство на отчаяна неотложност. Малките бързо се излюпват, бързо израстват, пръскат се и достигат зрялост колкото е възможно по-бързо. Това е генна реакция на заплаха за оцеляването на вида. Малките чудовища са тласкани от еволюционна сила, невъобразима за която и да било земна форма на живот. Те са представители на странна раса, която притежава уникална вродена способност да използва в своя полза всеки трик в еволюционното си развитие.