Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 64

— Сега бих искал да ми обясните — каза Уилсън, — за какво е всичко това?

— Смятахме — отвърна Гейл, — че стойността на тези камъни, разумно пускани на пазара, отчасти ще компенсира действителните разходи, който ще изисква помощта ви за нас. Не на едно правителство, на един народ, а на всички правителства и народи по Земята. Навярно след продажбата на всички камъни парите биха могли да се вложат във фонд, който да отпуска съответните стредства в зависимост от действителните разходи.

— В такъв случай…

— Очаквах въпроса ви. Защо камъните не се разделят и предложат на всички правителства? Има две причини да не го направим. Колкото повече хора знаят, толкова по-голяма е вероятността да се разчуе. Единственият ни шанс беше да сведем до минимум хората, на които им е известно за диамантите. От нас знаят най-много шестима. До този момент вие сте единственият тук. Разбира се, това е въпрос на доверие. От историята ни е известно, че можем да вярваме само на няколко правителства. Всъщност само на две — на вашето и на Великобритания. На основата на проучването си избрахме Съединените щати. Имаше предложение камъните да се поверят на ООН. Но честно казано, ние не вярваме много в тази организация. Трябваше да предам камъните на президента. Реших да не го правя, когато разбрах с колко проблеми е ангажиран, когато видях, че е принуден да разчита на преценката на толкова много други хора.

— Зная само едно нещо — отвърна Уилсън. — Не можете да продължавате да носите куфарчето със себе си. Трябва да го оставите под охрана, докато не бъде отнесено на сигурно място. Навярно във Форт Нокс¹, ако правителството реши да го приеме.

— Казвате, че трябва да го оставя под охрана. Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Господи, не зная! — рече Уилсън. — Дори не зная с какво да започна.

После, вдигна телефона и се свърза с централата.

— Джейн, още ли си дежурна? Знаеш ли дали президентът си е легнал?

— Преди час — отвърна Джейн.

— Добре — каза Уилсън. — Трябваше да го направи много по-рано.

— Нещо важно ли е? Той нареди да го повикам, ако е нещо важно.

— Не, може да почака. Мислиш ли, че ще успееш да откриеш Джери Блак?

— Ще опитам. Май още е тук.

В стаята се спусна тишина, нарушавана само от телетипите. Гейл и Алис неподвижно седяха на столовете си. Изпод вратите към залата за пресконференции продължаваше да се процежда светлина, но все така не се чуваше тракане на пишещи машини.

— Съжаляваме, че толкова ви обезпокоихме — каза Алис. — Но сме объркани. Не знаем какво да направим.

— Няма нищо — отвърна Уилсън.

— Нямате представа колко много означава това за нас — продължи тя. — Останалите от народа ни могат и да не знаят, но ние го знаем. Че не сме дошли като просяци. Че сме си платили за идването. Това е изключително важно за нас.

В коридора отекнаха стъпки и вратата се отвори.

— Какво става, Стив? — попита Джери Блак.

— Трябват ни двама души — отвърна Уилсън.

— Аз съм единият — каза Блак. — Мога да намеря още един.

— Ще съм ти много задължен — рече Уилсън. — Аз нямам никакви правомощия. Действам на своя глава. Ще мога да се видя с президента едва утре сутрин.