Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 62

— Според вашите преценки обаче миоценът е годен за живот — каза Брукс. — Човекът би могъл да оцелее там.

— В това сме сигурни потвърди Озбърн. — Огромните гори от предишните епохи са отстъпили място на степите и макар че все още ще има достатъчно дървен материал, огромни открити пространства очакват човешкото рало. Тревата ще е достатъчно за добитъка. Постоянните валежи, характеризиращи някои от по-ранните епохи, са намалели. Човекът би могъл да живее на земята още преди появата си. Има много дивеч, орехи, плодове, корени. Водните басейни са пълни с риба. Не сме толкова сигурни за климата, колкото би ни се искало, но има свидетелства, че е по-умерен от днешния. Летата навярно са били също толкова топли, но зимите не са били толкова студени. Разбирате, че за това няма гаранция.

— Разбирам — отвърна Брукс. — Но вие във всички случаи сте решени да идете там, така ли.

— Нямаме друг избор — каза Озбърн.

31.

Стив Уилсън се върна в кабинета си. Настолната лампа хвърляше кръг светлина в тъмната стая. Телетипите до стената продължаваха да тракат. Беше почти три часът. Трябваше да поспи. Даже да имаше късмет, даже да успееше да заспи, имаше най-много четири часа. После отново трябваше да се върне на работа.

Когато приближи до бюрото, видя Алис Гейл: тя се надигна от стола, на който седеше в мрака. Все още носеше бялата си роба. Уилсън се зачуди дали момичето изобщо има други дрехи. Навярно нямаше — нали хората от бъдещето не носеха почти никакъв багаж.