Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 63

— Господин Уилсън — каза тя, — очаквахме ви и се надявахме, че ще се върнете. Баща ми иска да разговаря с вас.

— Естествено — отвърна той. — Добро утро, господин Гейл.

Гейл се появи от мрака и остави дипломатическото си куфарче върху бюрото.

— Малко съм объркан — каза той. — Оказах се в неловко положение. Чудя се дали бихте ме изслушали. Нуждая се от мнението ви за това, което искам да направя. Вие като че ли разбирате от тези неща.

Уилсън се напрегна. Чувстваше, че във всичко това, както беше казал и Гейл, има нещо неловко. Усещаше, че самият той ще се окаже в сложно положение.

— Ние отлично съзнаваме — започна Гейл, — че идването ни от бъдещето обременява изключително много правителствата и хората по света. Направихме малкото, което можахме. В районите, в които знаехме, че ще има недостиг на храна, уредихме доставка на пшеница и други продукти. Готови сме да осигурим необходимата работна ръка, защото ние представляваме огромна работна сила. Но изграждането на тунелите и осигуряването на онова, което ще ни трябва за миоцена, е огромен разход на средства…

Той протегна ръка в кръга светлина, отключи куфарчето и го отвори. Вътре имаше малки кожени кесийки. Гейл взе една от тях, отвори я и изсипа върху бюрото дъжд от камъчета, които заблестяха на светлината.

— Диаманти — каза той.

Уилсън ахна.

— Но защо? — промълви той. — Защо диаманти? Защо ми ги носите?

— Това беше единственият начин да донесем нещо ценно и достатъчно малко, за да може лесно да се транспортира — отвърна Гейл. — Известно ни е, че ако ги пуснем на пазара едновременно, тези камъни ще се обезценят. Но ако тайно ги пускате по няколко, те няма да окажат сериозно влияние. Това ще е особено вярно, ако съществуването им се запази в тайна. Много внимавахме да няма дубликати, да няма парадокси. Нямаше да е трудно да донесем от бъдещето някои от прочутите скъпоценни камъни, които съществуват и са известни сега. Не го направихме. Всички тези камъни са открити и обработени във вашето бъдеще. Никой от тях не е известен във ваше време.

— Приберете си ги — ужасен отвърна Уилсън. — Божичко, можете ли да си представите какво щеше да се случи, ако се беше разбрало какво има в куфарчето ви? Милиарди долари…

— Да, много милиарди — спокойно каза Гейл. — По днешните цени навярно трилион. Сега струват много повече, отколкото в наше време. Ние не придавахме такава стойност на тези неща.

Той, без да бърза събра камъчетата, изсипа ги обратно в кесийката, пъхна я в куфарчето, затвори го и го заключи.

— Най-искрено ми се иска да не ми бяхте, казвали това — каза Уилсън.

— Трябваше да го направим — отвърна Алис. — Не разбирате ли? Вие сте единственият, когото познаваме, единственият, на когото можем да се доверим. Спокойно можехме да ви го кажем и вие да ни насочите какво да правим.

— Хайде да седнем — каза Уилсън. Мъчеше се да говори спокойно. — Да седнем и да поговорим за това. Само по-тихичко. Мисля, че няма кой да ни чуе, но все пак…

Минаха в мрака зад кръга светлина, придърпаха три стола и седнаха.