Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 47

— И всичко това ни предстои? — попита Блак.

— Вече не — отвърна Уилсън. — Поне не би трябвало. Сега се движим по друг път във времето.

— И ти не си по-добре от нея — каза Блак. — Нито един от двама ви не говори нормално.

— Извинете ме, господин Блак — рече Алис.

— Не ми обръщайте внимание — каза той. — Аз не съм от особено интелигентните. Просто съм образовано ченге. Стив ще го потвърди.

26.

Преподобният доктор Ангъс Уиндзър беше добър човек, уважаван и прочут с благородните си дела. Той бе пастор на черква с богата и дълга история, но това не му пречеше да ходи там, където най-много се нуждаеха от него — естествено извън собствената си енория, защото в нея нямаше сериозни нужди. Виждаха го в гетата, забелязваха го сред млади демонстранти, паднали под градушката от полицейски палки. Когато чу за семейство, нуждаещо се от храна, той се появи на вратата с пълна торба и преди да си тръгне, успя да намери в джобовете си няколко долара, без които можеше да се оправи. Бе редовен посетител на затвори и самотните старци, оставени да умрат в старчески домове, познаваха величествената му походка, прегърбените му рамене, дългата му бяла коса и търпеливото му лице. Фактът, че не беше чужд на публичността и че понякога дори като че ли сам я търсеше, се използваше срещу него от някои влиятелни членове на конгрегацията му, които смятаха, че тази особеност не му подобава, но той не обръщаше внимание на критиката. Според слуховете веднъж пасторът казал на свой стар, скъп приятел, че това е малка цена за привилегията да върши добрини — макар че не бе съвсем ясно дали е имал предвид публичността, или критиката.

Затова журналистите изобщо не се удивиха, когато късно следобед той се появи на мястото на затворилия се след излизането на чудовищата тунел.

Те се скупчиха около стареца.

— Какво правите тук, доктор Уиндзър? — попита един от репортерите.

— Дойдох — отвърна доктор Ангъс — да предложа на тези клети души малката утеха, която съм способен да им дам. Имах проблеми с военните. Разбирам, че не пускат тук никого, но видях, че са пуснали вас.

— Неколцина от нас успяха да ги уговорят. Други паркираха на около километър и половина оттук и дойдоха пеш.

— Добрият Господ се застъпи за мен — каза доктор Ангъс — и те ме пуснаха да мина.

— Как така се е застъпил за вас?

— Смекчи сърцата им и те ме пуснаха. Но сега трябва да приказвам с онези бедни хорица.

И той посочи групичките бегълци, пръснати из дворовете и по улицата.

Убитото чудовище лежеше по гръб. Ноктестите му крака стърчаха във въздуха, пипалата му бяха отпуснати по земята като змии. Повечето човешки трупове при изхода на тунела бяха отнесени. Няколко продължаваха да лежат тук-там, тъмни фигури върху тревата, покрити с одеяла. Оръдието беше оставено така, както се бе прекатурило.