Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 45

— Няма да стане — хладно го прекъсна Дъглас. — Казаха ни, че пътуването във времето е еднопосочно — назад към миналото, Когато стигнеш там, не можеш да се върнеш. Не можеш да се движиш към бъдещето.

— Не съм сигурен — възрази Чапман. — Може да са ви казали така. В момента това може да е вярно. Но моите физици ме увериха, че щом изобщо си в състояние да пътуваш във времето, можеш да се движиш и в двете посоки. Бяха съвсем сигурни, че това може да се постигне. Казаха ми, че просто не е логично потокът да е еднопосочен. Щом можеш да се връщаш в миналото, със сигурност можеш да пътуваш и към бъдещето, защото това очевидно ще е предпочитаната посока.

— Клинт, не мога да се съглася с това.

— Но можеш да си помислиш. Можеш да следиш нещата в развитие. И да ме държиш в течение. Ако се получи, и за теб ще има нещо много изгодно.

25.

— Сега може би ще ми обясните какво е пикник рече Алис Гейл. — Днес следобед ми казахте, че сте щели да ходите на пикник.

Човекът от секретните служби се наведе напред.

— Стив ви е говорил за пикник, така ли? Никога не рискувайте да ходите с него…

— Но, господин Блак — прекъсна го тя, — та аз дори не зная какво означава това.

— Съвсем просто е — каза й Уилсън. — Взимаш си храна и отиваш в парк или гора и я изяждаш там.

— Същото правехме и ние в нашето време — отвърна Алис Гейл. — Но не го наричахме пикник. Струва ми се, че изобщо не го наричахме никак. Никога не съм чувала някой да го нарича някак.

Автомобилът бавно пое по отбивката и се насочи към портала. Шофьорът седеше изправен. Колата спря и до предния ляв прозорец се приближи войник. На портала имаше военна охрана.

— Какво става? — попита Уилсън. — Не съм чувал за такова нещо.

Блак сви рамене.

— Някой се е престарал. Целият район е отцепен. Пълно е с военни. Из парка са пръснати минохвъргачки и кой знае още какво.

— Президентът, известен ли е за това?

— Не съм сигурен — призна Блак. — Възможно е никой да не се е сетил да му каже.

Войникът отстъпи назад, порталът се отвори и автомобилът бавно продължи към моста.

Уилсън погледна през прозореца и попита:

— Къде са хората? Неделя вечер по време на туристическия сезон, а наоколо няма жив човек.

— Нали слуша новините — отвърна Блак.

— Разбира се, че ги слушах.

— Всички са се изпокрили. Очакват да се появи чудовище и да им се нахвърли.

— Имаме толкова чудесни места за пикници — каза Алис Гейл. — Толкова много паркове, толкова много безлюдни земи. Повече открито пространство, отколкото при вас. Не е толкова оживено като тук, макар че някак си това ми харесва. Има толкова много хора, толкова много неща за гледане.

— Значи ви е приятно — рече Уилсън.

— Да, разбира се, приятно ми е. Въпреки че това ме кара да се чувствам виновна. Двамата с баща ми би трябвало да сме при нашите хора. Но аз бях започнала да ви разказвам за нашето време. Животът беше прекрасен. Преди да се появят извънземните, разбира се. И дори отначало, когато още не бяха толкова много. Нали разбирате, те не ни нападаха непрекъснато, освен през последните няколко години. Макар да ми се струва, че никога не сме преставали да мислим за тях. Това беше постоянната тема за разговор. Всъщност никога не сме ги забравяли. Като че ли са били в мислите ми през целия ми живот. През последните години имаше моменти, в които съвсем ни бяха погълнали. Непрекъснато поглеждахме през рамо, за да видим дали не са зад гърба ни, никога не бяхме свободни от тях. Приказвахме за тях, изучавахме ги…