Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 46

— Казвате, че сте ги изучавали — рече Уилсън. — Как точно ги изучавахте? Кой ги изучаваше?

— Ами биолози, разбира се — отвърна тя. — От време на време успяваха да се сдобият с труп на извънземно. Също психолози и психиатри. Еволюционисти…

— Еволюционисти ли?

— Естествено, че еволюционисти. Защото тези извънземни бяха много странни в еволюционно отношение. Сякаш съзнателно контролираха еволюционните си процеси. Имаше моменти, в които човек беше склонен да допусне, че могат дори да ги управляват. Баща ми, струва ми се, донякъде ви го обясни. И по време на дългата си еволюционна история те очевидно не са се отказвали нито от една еволюционна придобивка. Не са допускали компромиси, не са разменяли едно заради друго. Запазвали са всичко, което им трябва, и са прибавяли всичко друго, което са можели да развият. Това, разбира се, означава, че са адаптивни същества. Могат да се приспособяват към почти всякакви условия и обстоятелства. Реагират почти мигновено на стрес и кризисни ситуации…

— Говорите така — отбеляза Блак, — сякаш вие — е, навярно не точно вие, но вашите хора, сте се възхищавали от тях.

Тя поклати глава.

— Ние ги мразехме и се страхувахме от тях. Това е очевидно, защото в крайна сметка избягахме. Но, да, предполагам, че е възможно да сме изпитвали нещо подобно на ужасено възхищение, макар че не сме го признавали. Струва ми се, че никой не го е изричал гласно.

— Приближаваме Линкълн — каза Уилсън. — Естествено, знаете кой е Линкълн, нали?

— Да — отвърна Алис Гейл. — Баща ми е в спалнята на Линкълн.

Паметникът се извиси пред тях, слабо осветен на фона на черното нощно небе. Статуята седеше дълбоко в дъното, замислена на мраморния стол.

Автомобилът мина покрай нея и паметникът остана назад.

— Ако през следващите няколко дни намерим време — каза Уилсън, — ще дойдем да я видите. А може би вече сте я виждали. Но вие казахте, че Белият дом…

— Да, паметникът също — потвърди тя. — Останала е част от него, но е по-малко от половината. Камъните са изпопадали.

— За какво говорите? — попита Блак.

— Във времето, от което дойдоха хората от тунела обясни му Уилсън, — Вашингтон е бил разрушен. Белият дом се е превърнал в пущинак.

— Но това не е възможно. Не разбирам. Война ли?

— Не — отвърна Алис Гейл. — Трудно е да се обясни, даже да го знаеш, а аз почти не го разбирам — чела съм съвсем малко за това. Навярно най-доброто определение е икономически срив. Време на невероятна инфлация, достигнала смешни висоти, съпроводена от невероятен цинизъм, загуба на доверие в правителството, което допринесло за неговото проваляне, растящ недостиг на средства и разбирателство между богати и бедни. Всичко това постепенно растяло и накрая настъпил срив. Не само в тази страна, а във всички велики сили. Падали една след друга. Икономиката била съсипана, нямало правителство и тълпите излезли на улицата. Слепи тълпи, които рушели всичко без каквато и да било конкретна цел. Извинете ме, моля ви, сигурно разказвам много лошо.