Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 34

— Нещо не е наред ли?

— Не. Всъщност да. — Алис Гейл отново се поколеба. — Виждам, че не разбирате. Мисля, че няма причина да не ви го кажа.

— Какво да ми кажете? Нещо за това място ли?

— Да — отвърна тя. — В моето време, петстотин години в бъдещето, няма никаква градина. Белият дом изобщо не съществува.

Той я зяпна.

— Виждате ли — рече Алис, — дори не го вярвате. Няма да ми повярвате. Ние нямаме държави… всъщност имаме само една голяма държава, макар че и това не е точно. Няма никакви държави, няма го и Белия дом. Няколко стари порутени стени, това е всичко, част от ръждясала ограда, която стърчи от земята и в която можете да се препънете. Никакъв парк, никакви цветни лехи. Сега разбирате ли? Можете ли да разберете какво означава за мен всичко това?

— Но как? Кога?

— Не е станало веднага — отвърна тя. — След повече от век. А сега може изобщо да не се случи. Вие вече вървите по друг път във времето.

Тя стоеше пред него — стройна момичешка фигура в чисто бялата си роба, прихваната с колан в кръста — и говореше за други пътища във времето, за бъдеще, в което Белият дом не съществуваше. Уилсън смутено поклати глава.

— Доколко разбирате всичко това? — попита той. Искам да кажа, тази работа с пътищата във времето? Зная, че баща ви го спомена, — но имаше толкова други неща…

— За да разберете всичко, трябва да са ви известни определени уравнения — отвърна Алис. — Предполагам, че малцина разбират всичко. Но по принцип е съвсем просто. Това е причинно-следствена ситуация и щом промените причината или по-точно, много причини, както трябва да сме направили ние с идването си тук…

Той махна с ръка, за да й покаже, че няма смисъл да му обяснява.

— Въпреки това не мога да го повярвам — каза Уилсън. — Не само за пътищата във времето, но и всичко останало. Когато се събудих сутринта, щях да ходя на пикник. Нали знаете какво е пикник?

— Не — отвърна тя. — Не зная какво е пикник. Така че сега сме квит.

— Някой ден ще ви заведа на пикник.

— Иска ми се да го направите — каза Алис, — Нещо приятно ли е?

20.

Бентли Прайс се прибра малко объркан, но и горд, че е успял да си пробие път през блокадата на военните и през тълпите бегълци и зяпачи, задръстили района въпреки усилията на военната полиция. Отбивката беше полузапречена от автомобил, но той успя да го заобиколи, като отнесе един от розовите храсти.

Нощта вече се бе спуснала и след този напрегнат ден единственото му желание беше да се прибере и да се стовари на леглото, но преди това трябваше да пренесе от колата всички фотоапарати и другото оборудване, тъй като при толкова много непознати наоколо нямаше да е разумно да ги заключи вътре, както правеше обикновено. Заключената кола нямаше да е пречка за някой, който има намерение да я обере. Бентли провеси на шията си трите фотоапарата и тъкмо измъкваше от автомобила тежка чанта с аксесоари, когато видя какво се е случило с цветната леха на Една.

По средата й стоеше оръдие с дълбоко потънали в почвата колела. Около него тъпчеха артилеристи. Мястото беше ярко осветено от голям прожектор, закачен високо найлоните на едно от дърветата, и нямаше съмнение, че цветята са напълно опустошени.