Читать «Децата на нашите деца» онлайн - страница 33

19.

Пресконференцията беше минала добре. Бяха подготвили телевизионното изявление на президента. Часовникът на стената показваше, че минава шест. Телетипите тихо продължаваха да тракат.

— Най-добре да си тръгваш — каза Уилсън на Джуди.

— Време е да затваряме кепенците.

— Ами ти?

— Ще поостана още малко. Вземи моята кола. Аз ще си повикам такси и ще я прибера от вас.

Той бръкна в джоба си, извади ключовете и й ги подхвърли.

— Когато дойдеш — рече Джуди, — качи се при мен да пийнем по нещо. Ще те чакам.

— Може да стане късно.

— Ако е прекалено късно, защо да си правиш труда да се прибираш? Миналия път си остави четката за зъби у нас.

— А пижама? — попита той.

— Че кога ти е трябвала пижама?

Уилсън лениво й се усмихна.

— Добре — съгласи се той. — Значи четка за зъби и без пижама.

— Може би така ще се компенсираш за днес следобед — каза Джуди.

— За какво днес следобед?

— Не си ли спомняш? За онова, което бях замислила.

— А, онова ли?

— Да, „а, онова ли“. Никога не съм го правила така.

— Ти си едно безсрамно хлапе. А сега, бягай.

— От кухнята ще пратят кафе и сандвичи в залата за пресконференции. Ако им се примолиш, все ще ти подхвърлят някоя коричка.

Той седна и я проследи с поглед. Тя вървеше уверено, но с изящество, което винаги го интригуваше и озадачаваше, сякаш беше фея, съзнателно опитваща се да се представи за земно същество.

Уилсън подреди на купчина разхвърляните по бюрото листове и ги отмести настрани.

Поседя неподвижно и се заслуша в странните шумове на сградата. Някъде звънеше телефон. Чуваха се стъпки. В залата за пресконференции някой пишеше на машина. Телетипите до стената продължаваха да тракат.

Всичко това бе лудост. Пълно безумие. Никой нормален човек не би го повярвал. Времевите тунели и извънземните бяха глупости, които гимназистите гледаха по телевизията. Възможно ли бе това да е илюзия, масова истерия? Когато на другата сутрин слънцето изгрееше, нямаше ли всичко да е изчезнало и светът отново да се е върнал към старото си ежедневие?

Той отблъсна стола си назад и се изправи. Няколко лампички на пулта на Джуди премигваха, но Уилсън не им обърна внимание. Излезе в коридора и тръгна към изхода. В градината навън летният ден си отиваше и дърветата по моравата хвърляха дълги сенки. Цветните лехи се разкриваха в цялата си прелест — рози, хелиотроп, здравец, кошнички и маргаритки. Той погледна към паметника на Уошингтън, величествено изправил се в класическата си белота.

Изведнъж чу зад себе си стъпки и се обърна. Зад него стоеше млада девойка, облечена в бяла роба, спускаща се до обутите й в сандали крака.

— Госпожице Гейл — малко сепнато каза Уилсън. Каква приятна изненада.

— Надявам се, че не съм направила нищо нередно. — отвърна тя. — Никой не ме спря. Нали мога да идвам тук?

— Естествено. Като гостенка…

— Трябваше да видя градината. Толкова много съм чела за нея.

— Значи никога не сте идвали тук?

Девойката се поколеба.

— Идвала съм. Но не беше същото. Нямаше нищо общо.

— Хм — каза той, — предполагам, че всичко се променя.

— Да — съгласи се тя. — Така е.