Читать «Флотът на прокълнатите» онлайн - страница 190
Алън Кол
Едва след час щеше да открие какво представляват тези щурмуващи я флотове на Империята.
Седем часа за евакуацията на един свят…
Реквизираните кораби на Суламора с корпуси като тъпоноси торпеда се наместиха на космодрума в базата и разтрошиха с тежестта си парчетиите.
И тогава влезе в действие евакуационният план на Килгър. Накрая той бе разделил цивилните на групи по петдесетима и във всяка се смесваха мъже и жени, които щяха да образуват гръбнака на новата дивизия. Цивилните си носеха само каквото можеха да натъпчат в малки еднодневки. През последните часове бяха прехвърлени в укритията най-близо до космодрума. Убежищата бяха съвсем набързо стъкмени и мнозина мирни граждани загинаха под непрекъснатия обстрел на таанците.
Стен крачеше напред-назад в командната зала на „Блатен паток“. Всички екрани светеха и показваха човешките потоци, напиращи към корабите, и небето, през което може би щяха да стигнат до спасението.
Чувстваше се гол в тази командна зала — намираше се в едната „пагода“ извън бронята на кораба. Приличаше повече на декор за сим-филм. Заемаше два етажа, обрамчена от всички страни с огромни екрани. Фос, когото Стен повиши с временните си пълномощия и назначи да командва комуникационния отсек, беше на над двадесет метра от него.
Стен наблюдаваше гъмжилото и се молеше на някой все още непознат му бог по някакъв начин всички да се натоварят, преди таанците да връхлетят. Намери местенце в молитвите си и за желанието Алекс също да влезе в корабите, докато гледаше неумолимото отброяване на хронометъра, който показваше времето до излитането на „Блатен паток“ и останалите от флота.
Щом бездруго се бе захванал с това, той добави още едно искане към небесата — Бриджит да е сред тези цивилни. Видя как натовариха Махони в един пътнически кораб — генералът лежеше в безсъзнание на надуваемата носилка.
Хронометърът изцеждаше последните секунди.
На екраните космодрумът на Кавит беше гол и безлюден, сивееше под стелещите се облаци дим и го осветяваха проблясъци от долитащите таански ракети.
Подофицер Алекс Килгър застана до него.
— Качих ги, момко. Всички са вътре.
Стен докосна бутона на комуникатора, окачен на гърдите му.
— До всички кораби. Тук „Блатен паток“. Излитаме!
Прахолякът се вдигна на кълба по натрошения бетон — пътническите кораби се издигаха.
— По моя команда… главен двигател… три… две… едно… Нула!
Пътническите съдове и четирите кораба, останали от 23-ти флот, изчезнаха.
Под тях започна последната таанска атака.
По-малко от две хиляди войници на Първа гвардейска отбраняваха рехавите фронтови линии. Най-добрите им съратници се евакуираха по заповед. Останалите бяха под командването на началник-щаба. Той наруши същата заповед, която командирът му щеше да пренебрегне, и не напусна войниците си.
Таанците нападаха вълна след вълна.
И измираха.
Първа гвардейска загина на Кавит.
Сбъдна се обаче пророчеството, което Стен чу преди години от първия си сержант в новобранската рота: „Бих се за Империята на стотина светове, ще се бия на още стотина, преди някой урод да ме опържи… Но ще стана най-скъпата мръвка, която е изкасапил“.