Читать «Флотът на прокълнатите» онлайн - страница 187

Килгър се чудеше на щедрата подкрепа — поставиха под негово разпореждане определени офицери и сержанти от Първа гвардейска. Нито той, нито някой сред гвардейците (освен началник-щаба на Махони и началниците на разузнаването) знаеха, че генералът методично изважда от дивизията най-добрите си подчинени, за да ги изпрати в безопасност, където да станат основа на новата бойна част.

И никой не подозираше, че генерал Махони се кани да наруши заповед на Императора и да остане в Кавит, за да умре с остатъците от дивизията си.

Отначало Килгър си мислеше, че ще е голям кеф да командва много по-старши от него офицери. Кефа си го имаше, но се оказа нищожна част от работата.

Алекс Килгър рядко успяваше да поспи, докато изчовъркваха цивилни от убежищата, разделяха ги на групи за товарене по сто души и им обясняваха правилата за качване в корабите. Всеки от тях можеше да внесе това, което е на гърба му. Нищо друго — дори тоалетни принадлежности.

Килгър стоеше в един сборен пункт. Две уплашени дечица се бяха вкопчили в краката му, а на ръце държеше очарователно бебе. След малко усети, че бебето опикава неговия толкова старателно издирен скъп костюм от туид. А Килгър се опитваше да слуша, да внася ред и да заповядва, ориентирайки се по няколко разговора едновременно.

— … моята Дирдри никаква я няма и съм много…

— … господин Килгър, налага се да обсъдим какво от градския архив трябва да бъде взето с…

— … искам си мама…

— … вашето поведение е неразбираемо и искам незабавно да науча името на вашия началник…

— … щом вие сте шефът тука, кажете какво да помогнем аз и приятелчетата ми…

— … когато сме в безопасност, моите адвокати ще проявят голям интерес към факта, че…

— Къде е мама?

Килгър отчаяно копнееше да е на по-спокойно място, например на фронта срещу напиращи плътни таански редици.

Получи се импулсният сигнал — спасителната ескадра беше на половин денонощие от Кавит.

Стен беше в двигателния отсек на „Блатен паток“ и се опитваше да проумее защо вторичният двигателен модул на кораба не достига пълната си мощност.

Приклекнал под една от тръбите, той слушаше еднообразните псувни на втория си инженер — не принадлежеше към любимците на ван Дорман, затова си разбираше от работата — и се опитваше да калибрира разстроеното подаване на гориво, когато се сети, че преди пет минути трябваше да е на щабно съвещание.

Измъкна се и хукна към най-близкия изходен люк. Нямаше време да смени с нещо друго омацания гащеризон.

Стъпи на бетона отвън и се заозърта за грависледа, уж прикрепен персонално към него. Водачката бе отишла да си отдъхне и да хапне нещо. Успя да я намери чак след десет минути.

Беше закъснял твърде много, когато возилото се издигна и засъска по една обходна траншея към оперативния център на Махони. Закъсняваше… но оцеля.

Таанската ракета бе изстреляна слепешком.

Разбира се, таанците знаеха, че имперските сили в Кавит са се заровили под земята. Само че имаха твърде оскъдни сведения от разузнаването къде са най-важните средища.

Но понеже разполагаха с прекомерно изобилие от оръжие, обстрелваха периметъра наслуки. Имперската твърдина беше прекалено малка, така че почти всеки взрив причиняваше някакви щети.