Читать «Флотът на прокълнатите» онлайн - страница 10

— Да, сър. Таанците.

Вечният император неволно плъзна поглед по поляните за пикник. Малцината гости, направили си труда да уважат поканата, си бяха тръгнали рано и роботите-сервитьори вече разтребваха. След половин час теренът щеше да бъде разчистен напълно — само просторни морави и тук-там по някоя азалия.

Вечният император посочи един цъфнал храст.

— Махони, знаеш ли колко години трябваше да се занимавам с тия неща?

— Не, сър.

— Твърде много. Тия чудесии обичат сух климат. Нещо като австралийските пустини, такъв ми ти дракх.

— Австралийски ли, ваше величество?

— Все тая. Там е работата, че мразя скапаните цветенца. Не стават за ядене. И каква проклета полза има от тях, питам?

— Именно, сър. Какво полза от тях?

Вечният император откъсна едно цвете от близкия храст и почна да му скубе листенцата едно по едно.

— Как мислиш, с какво са се захванали? Таанците.

— При цялото ми уважение, ваше величество, мисля, че се подготвят да ни сритат по розовите задничета.

— Дракх, така си е. А ти какво си мислиш, че правя аз?

Императорът врътна кранчето на бъчонката и пак напълни халбата си с пенлива бира. Понечи да отпие, но я остави. Поумува, потропвайки с нея — безкрайните концентрични кръгове в бирата се гонеха и сливаха.

— Лошото е, Махони — каза накрая, — че имам адски повече сили за размърдване от таанците. Само за да задържа каквото имам, съм принуден да удвоя флота си. За контраатака ще ми потрябва още една трета в повече. За тотална атака — още два пъти по толкова. Преди около хилядолетие се бях зарекъл никога да не стигам до това положение. Твърде обширно е. Твърде много за отбраняване. За Бога, ти имаш ли си понятие колко време се губи напоследък, докато проведеш търг за поръчката на един-единствен кораб?

Махони благоразумно си замълча.

— Опитах се да компенсирам — продължи Императорът, — като създам най-добрата разузнавателна служба, която някога… ами, която някога е съществувала. И какво получавам, по дяволите? Получавам дракх.

— Да, сър — вметна Махони.

— О, да не долавям намек за укор, генерале? Критикуваш ме, че те повиших?

— И ме преместихте, сър.

— И те преместих — потвърди Императорът. — В нормални обстоятелства щях да кажа, че малко неодобрение не ми е излишно. Когато си е на мястото, неодобрението държи нащрек и един Вечен император. Така поне е на теория. Де да знам. Няма други шефове от моя калибър, та да разчитам на техния опит.

Махони налучка подходящия момент.

— А на кого можете да разчитате, сър?

Последва мълчание. Императорът погледа как бършат чиниите, лъскат вилиците и прибират масите. Освен работниците бяха останали само двамата с Махони. На генерала накрая му дотегна да изчаква следващия ход на Императора.

— Моята молба, сър — за Първа гвардейска на Пограничните светове?…

— Трябва да знам повече — отсече Императорът. — Трябва да знам достатъчно, за да спечеля време.

— Значи с Първа гвардейска, сър?

Императорът избута чашата си настрана.

— Не. Молбата ти е отхвърлена, генерале.

Махони едва не си прехапа езика от усилието да сдържи натрапващия се отговор. Отново беше най-благоразумно да си трае.