Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 28

Брадата на стареца трепереше.

— Съгласен, Аким Филипович, но няма какво ла се прави. Берлинский ареопаг тъй реши и ние, които проливахме кръв, не сме вече господари на делото си. Ну, идете си в черква…

— Отивам, ваше сиятелство! Аз бях викал домашните; сега ще им пиша да не тръгват!… Ще се помоля богу да заслепи враговете на Русия, да им върне стократно злото, което правят на православния свят.

— А как, не е ли добре да си останете в България? — попита пак графът. — Тя ви е родна страна, тъй да се каже, тя няма да бъде за вас по-малко гостолюбива от Русия.

Мачухонски поклати глава печално.

— Език не знам, стидно е да кажа: българин съм, а матерний си език не знам. А сега да го уча, не мога, памет слаба. Да беше стоенето ни пò за дълго — нека да додеха домашните: може би да останехме — щяхме да привикнем. Но сега, като си отивате вие — тежко е, съвсем чужди, тъй да се каже, ще остатем тук. Свикнали сме със старото гнездо и с руския православен народ.

— Имате право: тежко е във вашето положение такъв крут прелом на живота… Но слушайте, Аким Филипович, като излезете от черква, идете до поручика Волски и му занесете това писмо. Той тръгва тая вечер за Русия.

— Ваше сиятелство, няма ли да ми поръчате нещо друго? Утре тръгвам за Гюргево — да купя разни потреби канцеларски. Тука у Чакъров не са остали добри неща, па и скъпо! На кутия пера взима петнайсет копейки повече, отчколкото се дават в Гюргево… Жид! Привършила се е и попивната хартия: каква заповядате да взема? Бяла или розова? Розовите по-добре взимат мастилото.

— Този важнейши въпрос на вашата мъдрост предоставям да го реши — усмихна се графът.

— Благодаря. Аз съм за розовите.

— Да, Аким Филипович, днес губернатора намери много лош червения восък, като си запечатваше едно писмо!

— Как? — попита стреснато старецът.

— Даже се навъси.

— Наистина?

— Да, восъкът почерня и даваше на печатът траурен цвят. Това е неприятно, съгласете се: утре може да му стане нужен восък, и пак ще има същата неприятност — казваше графът небрежно, като разпечатваше депешите…

Сухото лице на стареца побледня.

Той се поклони и излезе.

Мачухоноки се наричаше българин, но както пишеше графът, у него нямаше нищо българско. Руски човек и в кръвта, и в душата. Дълбоко набожен, прост, добър, с ум и понятия, незасегнати от никаква нова мисъл. Прадядо му се беше преселил още през миналия век от България в Русия, при Катерина Втора. Тая императрица особено благоволеше към гръцката народност, от която имаше много преселенци в Русия. Гръцката колония в град Нежин беше особено привилегирована и надарена с разни правдини, което привлече наплив от нови преселенци. Голяма част от тях бяха българи, но те минаха за гърци пред очите на русите. Оттам и титула „нежински грек“, който се даваше, безразлично на нежинските колонисти и стоеше в паспортите им. На старо време Мачухонски се намери претоварен от многобройна челяд и без обезпечено съществувание. Дълги години той се бухà като вода о бряг в разни дребни търговщини и службици, без никаква сполука; настала беше тежка сиромашия и той се готвеше да продаде малкия си имотец в Чернигов, последнята му надежда, след която идеше пълна безизходност, когато обявлението на войната го спаси. Той получи някаква длъжност в интендантското управление и дойде в България. Но след два месеца изгуби мястото си, жертва на интрига. Подир доста мъки, той успя да влезе като преводчик в канцеларията на свищовский губернатор, в качеството си на българин, който владее руски език. Бедният Мачухонски се смая, когато видя, че неговия български език българите не разбираха. Той не знаеше ни една дума български! От жалост към стареца не го изгониха, а го направиха екзекутор, тоест една по-горня степен разсилен, натоварен с грижата да купува канцеларските потреби и да върши други дребни поръчки. За да не изтърве и тук залъка, Мачухонски се посвети с благоговейна любов на делото си. Той тичаше като вятър, със своите шейсет и толкова години на гърба, по изпълнение службата си. Никой български чиновник в канцеларията не беше способен тъй със страхопочитание да стои пред началството. Явно беше, че това гръбнаколомение беше привичка стара, придобита в друга среда и проникнала в самата кръв на Мачухонски. Макар че безсмислений страх от уволнение тук изчезна, защото граф Марузин благоволеше към него, той пак си пазеше своите раболепни приеми. „Лучше перекланяться, чем недокланяться“ — спомняше си старецът руската поговорка.