Читать «Нова земя (Из живота на българите през първите години след Освобождението)» онлайн - страница 26

Какая смесь одежд и лиц,

племен, наречий, состояний!

Моето писмо мина границите на писмо: то стана мемоар. Но вината е твоя. Дòпъти ще ти пиша за бала довечерешни, специално за красния пол, което тебе ще интересува. Целуни по челцето моя син Саша. С неохота прекъсвам… Сега се сетих, че куп работи интересни имам да ти кажа, но късно: вече три пъти влиза моят любезни Мачухонски и ме погледва някак си строго, изпод вежди, като че казва: «О, стига си беседувал с графинята… Дружба — дружба, служба — служба! Надо и честь знать!» Недей мисли, че бозна какви важни служебни интереси: той ще ми говори без друго за моливите или за други канцеларски ситнежи — за него от чрезвичайна важност въпроси.

Целувам те, mon cher Amour, и още отсега имам зазъбици за твоя отговор.

Твой любящий

Аполон“

II. Канцеларията

Като гуди писмото в плика, граф Марузин стана и се запря замислен пред единия прозорец. Навън се отваряше чудесен вид на Дунава. Величествената река течеше гордо в широката си матка, на еднакво равнище с отсрещний потопен бряг, обточен с цветущ върболяк. Отсамний край на реката се затуляше от високий яр, който образуваше българския бряг; отгоре на този бряг вървеше набрежната с дървена заграда към стръмнината. Насред Дунава един остров, покрит с нисък върбак, туряше своето зелено петно в тихото огледало на реката, като я делеше на два ръкава. Два парахода, един срещу други, шумишкож пореха вълните, оставяйки опашки от бяла пяна, които дълго още къдреха повърхността на Дунава.

Отвъд него, на север, се зеленееше и потъваше в кръгозора плодовитото и неизгледно поле на равна Румъния. Погледът с наслада плуваше из простора на тая чудесна панорама, като ту се губеше в далечините на румънския хоризонт, ту кацаше на гиздавия отсрещен град Гюргево, ту се носеше галено по широките вълни на Дунава, на които дневната светлина даваше разни цветове — от тъмномътния до светломодрия и до лучистосребристия, какъвто беше западният му ток.

В ъгъла на тази стая — тя се намираше в помещението на губернаторската канцелария, — широка, вѐдела, с голи стени, на една от които бе закована Каницовата карта на Северна България, стоеше прост писмен стол от невапсани дъски, претрупан с купове книжа, депеши и руски вестници. Няколко стола и един долап за книжа допълняха неизискания накит на този писмен кабинет, център на всичките пòворки, които докарваха в движение административната машина на новообразуваната Русенска губерния.

Граф Марузин, управител на канцеларията при губернатора, мъж около трийсет и пет годишен, беше облечен във формен зелен сюртук, с медни копчета и плетени сърмени еполети, с шпага — задължителни тогава за „коронните“ чиновници — със сиви летни панталони от док. Той имаше червендалесто прищяво лице, умно, със сериозно изражение, с печат на аристократическо достойнство, завършено с рядка брадица.

Аристократ по кръв и по възпитание, той имаше убеждения либерални, които криво-ляво живуваха с охранителното чувство на руския дворянин. Кореспондент най-напред на руски вестник в Русе, граф Марузин от няколко месеца беше на тая висока длъжност, която го поглъщаше цял. Малко срещи имаше той с българите и кръгът на познайниците му се ограничаваше с другарите му. Както се забележва от писмото до жена му, графът покрай верните съждения изражаваше и чувството, общо тогава, на русите, служащи в България, към освободените: благосклонна снизходителност, смесена с високомерност — често прекалена до пренебрежителност. Известна злъчност, известно чувство от досада за отсъствие у българина идеалните качества, произволно предположени у него, звучеше и в това писмо, и в беседите на русите; това разочарование, при големите несгоди за живота в страна, със средства изчерпани от преминуването на две армии, се превръщаше в горчивина, която повечето руси, за жалост, отнесоха със себе си против освободените братя…