Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 215

— Радвам се, че си тук — рече той. — И може би ще е по-добре да бъдем заедно. Поне за известно време. — Той погледна часовника си. — При тази скорост би трябвало да стигнем до границата преди единайсет.

— Сигурен ли си? Никога не съм минавала по този път.

— Аз — също, поне доколкото си спомням. Но прочетох сума пътеводители и разгледах някои карти. Не би трябвало движението да е оживено, а цялото разстояние е осемдесет и седем мили.

След тези разменени думи потънаха в мълчание: имаше малко неща за казване, а много — за осмисляне.

Преди Броули излязоха от магистрала 78 и се насочиха на юг към Ел Сентро и Калексико. Табелите с надпис „Мексико“ ги насочиха през центъра на града към граничния пункт. Когато пред тях се появиха будките на митническия контрол, беше едва десет и половина. За първи път Брайън занервничи.

— Във всички пътеводители пише, че няма никакви проблеми да се влезе в Мексико. Вярно ли е?

— „Елате и си похарчете доларите!“. Никога не са ме спирали, когато съм минавала границата, да не говорим за проверка.

Когато пресякоха държавната граница наоколо не се виждаха никакви американски митничари. Мексиканският чиновник, препасал огромен пищов на още по-огромния си търбух, само погледна регистрационния номер на колата и се извърна.

— Успяхме! — извика Брайън, когато поеха по улиците с ярко осветени магазини и барове.

— Разбира се, че успяхме. Какво следва оттук нататък?

— Първо — промяна в плана. Първоначалната идея бе докторката да ни докара тук със Свен и да се върне в Щатите. Тя нямаше представа какви са по-нататъшните ми планове.

— А ти имаш ли си представа?

— Разбира се! Ще взема нощния влак за Мексико сити.

— Аз — също.

— Сигурна ли си?

— Тъй вярно.

— Добре. Ще се придържаме към първоначалния план, само че ти ще се върнеш през границата, ще оставиш колата и ще вземеш такси…

— Не. Много е сложно и ще отнеме време. И ще оставим следи. Просто ще оставим колата тук, с ключовете на таблото.

— Ще я откраднат!

— Точно това е идеята. Благодарение на местните автоджамбази, тя ще се изпари за нула време. Така ще е далеч по-добре, отколкото да я оставя на някой паркинг в Калексико и да ги насоча в посоката, която сме поели.

— Не можеш да го направиш. Тя струва…

— И без това искам нова кола. А и някой ден може би ще си взема застраховката. Тъй че нито дума повече. В каква посока е гарата?

— Ще погледна в картата на града.

Намериха лесно „Ферокарилес Насионалес де Мехико“. Шели подмина гарата, зави в една слабо осветена уличка и паркира под изгоряла улична лампа. Извади от багажника малко куфарче, не забрави да остави ключовете в контакта и помогна на Брайън да извади тежкия метален сандък.

— Това бе първата стъпка, най-важната — рече той.

— До тръгването на влака остават час и двайсет и осем минути — изрече сандъкът с приглушен, но и донякъде укорителен тон.

— Предостатъчно. Бъди търпелив, ние мъкнем сандъка, а не ти.

Стигнаха до входа на гарата и Шели се предаде.