Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 106

— Мои ли са?

Беникоф кимна.

— Взехме ги при последното претърсване на дома ти. Как се чувстваш?

— Развълнуван съм, но иначе — в чудесна форма.

— Доктор Снеърсбрук ми нареди да те карам да лежиш или поне да седиш винаги, когато има спокойни етапи в пътуването — като сега например. Но първо искам да сложиш тази перушина и съответстващия й мустак.

Перуката му пасваше чудесно, досущ като дрехите. Е, след всичките операции, би трябвало вече да са наясно с размерите на главата му. Къдравият мустак с форма на велосипедно кормило имаше някакво лепило от задната си страна; той се взря в огледалото и го залепи на място.

— Здрасти, мой човек — рече той на образа си. — Изглеждам като някой контрабандист от долнокачечствен уестърн.

— Не приличаш на себе си, а това е най-важното. Сядай: заповед на лекаря.

— Ще седна. Колко време ще трае плаването?

— След като излезем от пристанището и навлезем в открито море — по-малко от час.

Някой почука на вратата и Беникоф погледна към нея.

— Кой е?

— Дърмод. С мен е и Рей.

Беникоф отключи вратата и пусна двамата лекари от болницата, сега вече с типичния вид на туристи в спортни сака и карирани панталони.

— Брайън, да ви запозная. Този, едрият, е Дърмод, а още по-едрият е Рей.

— Не съм си и помислил, че сте лекари — рече Брайън. Когато се ръкуваха, той усети, че и двамата са целите в мускули.

— За нас е удоволствие да сме тук — каза Дърмод. — Преди да тръгнем от Вашингтон, шефът ни каза да ти предадем най-добри пожелания и бързо оздравяване.

— Шефът ви ли? — включи изведнъж Брайън. — Да не би вашият шеф по някаква случайност да е работодател и на Бен?

Дърмод се усмихна.

— Той ами, кой друг!

Вече не бе за чудене, че му се виждаха познати. Виждал ги бе по новините, на някакъв парад. Едри, солидни мъже, които вървяха до президента и гледаха навсякъде другаде, само не и към него. Едри, защото работата им бе да застанат между него и евентуалните куршуми и бомбени шрапнели. Тяхното присъствие по-силно от всякакви думи разкриваше важността, която се придаваше на сигурността му.

— Е, благодарете му от мое име — рече тихо Брайън. — Не си мислете, че не оценявам жеста.

— Нареждането на лекаря! — сопна се Бен.

Брайън се отпусна в удобния шезлонг.

— Имате ли представа колко време ще се бавим в Мексико? — попита Рей. — Не ни съобщиха никакви подробности. Дадоха ни само инструкции за болницата и прехвърлянето на самолетоносача и катера. И че ще ни чакат на брега. Питам, само защото тази вечер ще ни чака самолет във Фоги Ботъм. Утре рано сутринта отлитаме за Виена.

— Смятам, че операцията ще ни отнеме най-много два часа. Ние разбира се ще се върнем по друг маршрут. Виена ли? Сигурно става дума за конференцията за лечението и контрола върху СПИН?

— Да, крайно време беше. Лечението се подобрява, но дори и при новите ваксини по света все още има над сто милиона болни. Сумите, необходими само за предотвратяване на разпространението на болестта, са тъй големи, че по-богатите страни трябва да платят — дори и водени единствено от егоистични подбуди.

Брайън усети, че очите му се затварят: въпреки приспивателното, предишната вечер не спа добре. Събуди се още щом Бен го докосна леко по рамото.