Читать «Лисичи крал» онлайн - страница 37

— Не е проблем, ваше височество. Все още не съм напуснал салона, тъй че ще съм щастлив да се изправя срещу вас, стига да приемете това малко предизвикателство.

Хората от свитата на принца се заспоглеждаха. В най-добрата си форма принцът щеше да е жалък спаринг-партньор за Тал дори в най-лошата му форма, а и шампионът на Двора на майсторите едва ли щеше да позволи да го победят: досега не беше изгубвал дуел и ако продължеше да печели до следващия турнир на Двора на майсторите, щеше да стане неоспоримият майстор на всички времена.

Принц Матю се усмихна насила.

— Жалко. Вече си ангажирах противниците.

Наблизо стояха трима млади фехтовачи, сред тях — и младият Анатолий. Лицето му грееше от възторг. Той пристъпи напред и заяви:

— Ваше височество, готов съм с радост да отстъпя мястото си, за да позволя на шампиона да се срази с вас.

Ако погледът можеше да убива, то Анатолий щеше за миг да се превърне в купчина димящи отломки. Вместо това принцът отвърна:

— Много мило от ваша страна, млади сър. Ще го запомня. Тал се постара да скрие усмивката си.

— Защо не започнете с другите двама, ваше височество, докато си допия лимонената вода? Щом приключите с тях, приемам с удоволствие да съм последният ви противник.

Принцът се усмихна: Тал поне му бе предоставил възможност да съхрани достойнството си. Щеше да спечели първите два двубоя, след което поражението от шампиона нямаше да е срамно. А и кой знае — може би шампионът щеше да се опита да спечели благосклонността му, като позволи равен — все пак го беше правил и преди.

Тал се върна при бюфета и си взе още едно резенче ябълка. Принцът бързо се „справи“ с двамата си противници, които успяха да „загубят“ почти убедително.

Тал остави чашата си с вода и излезе на пътеката.

— Моите поздравления, ваше височество. Вие дори не се изпотихте. — Всъщност принцът пухтеше като стар кон, препускал по нанагорнище цял ден.

— Много мило… че го казвате… скуайър.

— Да се договорим до седем? Това ще предложи добро натоварване и на двама ни.

Майстор Василий изгледа Тал с присвити очи. „До седем“ означаваше седем тушета. Двубоят обикновено свършваше на три. Тал щеше да спечели без затруднение, но трябваше да нанесе на принца четири тушета вместо обичайните две от три. Принцът обаче не можеше да откаже и отвърна:

— Разбира се.

И тогава Тал каза:

— И ако сте така любезен, вече и двамата се упражнявахме с рапири. Бих искал да потренирам малко с някое по-тежко оръжие. Саби? Или дълги мечове може би?

Всички наоколо, се смълчаха. Принц Матю беше посредствен с рапирата, но тя бе най-доброто му оръжие. Мечът на тежката кавалерия изискваше бързи мощни атаки, а пехотинската сабя изискваше издръжливост. Принцът избра по-малката от двете злини.

— Нека да са саби, скуайър.

Тал даде знак да му донесат шлема и оръжието: друг слуга донесе на принца тренировъчната сабя. Василий се приближи до Тал и му прошепна:

— Какво правите, скуайър?