Читать «Затворът» онлайн - страница 75
Жорж Сименон
И тогава вдигаше полата им и ги обладаваше. Нямаше вече пиедестал.
Навлезе отново в западната аутострада, стигна в Сен-Клу и спря пред заведението. Украсата беше друга. А също и характерът на заведението. Все пак имаше бар.
— Двоен скоч!
Днес пиенето не му вървеше така както завчера. Беше запазил хладнокръвието си, не забравяше препоръките, които комисарят Руман му беше направил. Беше обещал. Чудесен човек беше комисарят. Беше разбрал много неща, дори повече, отколкото трябва. Не му ли се искаше да прилича на комисаря?
Един солиден човек. Човек който нямаше нужда от…
Майната му! Много е късно!
— Колко ви дължа?
За него това беше истинска ангария, но снощи сам си беше казал, че е абсолютно необходимо да свърши и тази работа. Беше я предвидил в програмата и нямаше да промени нищо.
Някои подобни занимания, му се струваха изведнъж смешни, глупави. Случките му изглеждаха далечни, а образите сякаш бяха изтрити с гума и с мъка си припомняше чертите им.
Шан-з’Елизе. Погледът му потъна в улица Маринян и се спря на фасадата на сградата, където едно огромно „ТИ“ светваше всяка вечер.
Паркира колата си и влезе в едно бистро във вестникарския квартал. Едно време му се беше случвало да идва тук, за да хапне някое и друго сварено яйце.
— Чаша червено, синко.
Сервитьорът в синя престилка беше твърде млад, за да го познава, и все пак онова време не беше твърде далечно.
— Още една.
Червеното беше стипчиво. Това не влизаше в програмата. Но той я дотъкмяваше.
— Колко ти дължа?
Не се сърдеше нито на едната, нито на другата. Шатон го беше следвала, докато бе могла. Може би тя вярваше в него? Може би смяташе, че му е необходима? Това сега нямаше значение.
Просто беше й дотегнало да бъде Шатон, да върви все по неговите стъпки. Беше поискала на свой ред да играе главната роля.
Главната роля! Смешно му ставаше.
Влезе като у дома си в тази стара сграда на улица Монмартр и се заизкачва по стълбището с изтъркани стъпала, осеяни с угарки. Стените не бяха боядисвани отдавна, а по вратите имаше емайлирани надписи.
Там, където някога се създаваха измислиците на седмичника, в който той бе сътрудничил, сега табелката гласеше:
Дали не беше някакъв нов трик, за да се прикрие публичен дом? „АДА“ го накара да си помечтае. А може би приготвяха и погребални венци? Дали не и от пластмаса? Навярно можеха да се мият?
Още два етажа. Стана му топло. Тръгна по един коридор. На третата врата вляво не беше закрепена табелка, а обикновена визитна картичка, покрита с целулоид.
Художник-фотограф! Само това! Ключът беше на вратата. Той влезе и се озова в доста просторно помещение, в което почти навсякъде имаше прожектори. Над една врата светеше червена крушка.
Един глас извика:
— Не отваряй! Идвам веднага!
Беше гласът на Бур. Кого ли чакаше? Дали комисарят го беше предизвестил, че ще дойде?
В ъгъла, една пружина с дървени крака служеше и за диван, и за легло. Покрита беше с мароканско килимче, Ален отвори една друга врата и попадна в миниатюрна баня с вана на крака. Под чешмите, с течение на времето, се бяха образували твърди жълтеникави утайки.
