Читать «Затворът» онлайн - страница 73

Мина не беше разбрала, че тази сутрин беше изживяла несъмнено един изключителен опит.

Нито Патрик, нито бавачката, нито който и да било друг би могъл да разбере повече. Той ядеше. И се усмихваше на сина си.

— Имам ли право на малко вино във водата си, мами?

— Утре. Само в неделя.

— Утре татко няма да бъде тук.

Тя погледна Ален и наля малко червено вино в чашката на детето.

Обедът изглеждаше безкраен. Прозорецът беше отворен. Чуваше се чуруликането на птичките, от време на време в стаята влизаха мухи, кръжаха за миг над масата и отново политаха към слънцето.

— В салона ли ще пиете кафето?

Казваха салона или хола. Ален влезе в салона и седна в едно от тъмните кожени кресла. Сега ягуарът беше на слънце, но на Ален не му се ставаше, за да го премести.

— Ще отида да видя дали Фердинан се е нахранил. Обещал ми е да ми направи лък.

Госпожица Жак не знаеше дали да остане или да излезе.

— Имате ли да ми дадете някакви указания?

Той се замисли продължително.

— Не. По-добре е така.

— Ще ми позволите ли да отида да видя какво прави Патрик?

Допи кафето си, запъти се към стълбата и обиколи стаите. Те бяха с нисък таван. Мебелите бяха като тези по чифлиците, тежки селски мебели, но като цяло обстановката беше весела, жизнерадостна.

Една умишлена жизнерадост. Една фалшива жизнерадост. Жизнерадост, която да смае гостите на уикенда.

Също както „ТИ“ създаваше една фалшива интимност.

Също както…

Напразно! Беше твърде късно вече. Или твърде рано. Отвори вратата на тяхната стая и я огледа без никакво вълнение.

Слезе, видя сина си, застанал до градинаря, който му правеше лък. Госпожица Жак стоеше на няколко крачки от тях.

Защо да протака нещата? Отиде при тях и се наведе да целуне Патрик.

— Ще дойдеш ли другата седмица с мама?

— Може би.

Патрик се интересуваше повече от лъка си, отколкото от баща си.

Ален се сбогува с бавачката, като се задоволи само да й махне с ръка.

— Тръгвате ли си вече, господин Ален?

— Налага се, Фердинан.

— Нямате ли нужда от нещо? Не искате ли да си занесете малко плодове в Париж?

— Не, благодаря.

Отиде да се сбогува с Лулу, която веднага се развълнува:

— Кой би могъл да си помисли такова нещо, господин Ален? — И вдигна крайчеца на престилката си към очите — Една толкова…

Толкова какво? Тръгна си, без да узнае това. Запали мотора и колата се понесе като вихър от Ле Нонет.

ГЛАВА ОСМА

А сега вече можеше, сега трябваше да пие. Всичко, каквото вършеше днес, включително и най-дребните подробности на онова, което се беше случило с Мина, беше предвидено, обмислено. Не беше ли странно, че тази роля се беше паднала на една малка фламандка, която той до вчера не познаваше и която по някакво чудо беше потропала на неговата врата?.

Може би не беше някаква важна роля, във всеки случай не по-важна от това, което Мина можеше да си представи.

Той имаше време. В Ле Нонет беше останал много по-малко, отколкото беше предвидил, защото се задушаваше. Искаше заминаването му да стане спокойно и тихо, а то се бе превърнало почти в бягство.