Читать «Затворът» онлайн - страница 77

Отново се озова на Мадлен. Бар с момичета, които чакаха. Но той не търсеше момиче.

— Двоен скоч!

Една след друга те му намигваха. Гледаше така, както беше гледал и Бур — сякаш бяха риби или зайци, или каквато и да е твар, която живее и трябва да диша. Смущаващо е да гледаш някого как диша.

— Още един, аверче!

Трудно беше да се намират барове, където не го познаваха. Влезе в един съвсем нов, на булевард Осман. Барманът беше по червено сако.

— Двойно!

— „Джони Уокър“?

Бавна работа. Не чувствуваше вече вкуса на алкохола.

— Започвам ли да изглеждам на пиян?

— Не, господине.

Така беше. Той установи това, като се видя в огледалото, но все пак искаше да получи потвърждение. Дъното на помещението тънеше в полумрак. Една двойка, седнала пред отрупана маса, си държеше ръцете.

Трябва да се вярва, че и такова нещо съществува. Той вдигна рамене и едва не забрави да плати. Сигурно бяха му напомнили.

— Довиждане, Боб!

— Аз се казвам Джони, господине.

— Довиждане, тарикатче!

Продължаваше, въпреки нежеланието си, да си играе на индианец.

Ако предположим, че… Не! Твърде късно беше вече да промени убеждението си. Бе имал достатъчно време, за да размисли по това. Но все пак, ако предположим, ей така, просто от любопитство, че в понеделник отиде в редакцията… Добре… Всички ще се правят, че … А пък Борис най-много…

Само той, Ален, нямаше да бъде в състояние да се преструва… Това е… С никого… Нито със себе си…

Вярно, това беше просто случайност… Шатон не би могла да предвиди, когато е проявила нежност към Жулиен Бур, че един ден ще стреля срещу сестра си!

Но сега, тя знаеше, тя също знаеше. И му бе предала чрез Рабю, че никога повече няма да я види.

— Освен в съда.

Тя бе помислила за всичко. Жените мислят за всичко. Те имат някакъв ред в своето безредие.

Чувствуваше се глупав, глупав като материалите на „ТИ“.

— Двоен, барман!

— „Мартини“ ли, господине?

— Скоч!

Намираше се някъде зад Бурбонския дворец, недалеч от баджанака си. Дали и Бланше бе видял себе си така разголен? Не, не беше толкова глупав, баджанакът му! Навярно знаеше колко опасно е това.

А да започне отново… Но откъде?… Да започне какво?…

Ако не беше пропаднал на матурата… Търсеше си извинение. Тогава би пропаднал в нещо друго.

— Още един!

Барманът го изгледа за миг, преди да го обслужи. Това означаваше, че вече започваше да се напива. Сега нямаше да продължи много.

— Не се бойте. Държа се.

— Всички така казват, господине.

Какво им ставаше днес на всички бармани, та се държаха така тържествено?

Изпразни чашата си и тръгна към вратата с малко по-подчертано достоен вид, за да прикрие несигурното си равновесие. В колата се поизмъчи, докато запали цигарата си.

— Той има нужда от теб, Ален.

Струваше му се, че чува гласа на майка си, че вижда уморения й поглед на жена, която не е изживяла нищо приятно на този свят. Баща му също.

А каква нужда пък имаше синът му от него? Колкото от него, толкова и от майка си. За нищо не му трябваха, нито тя, нито той.