Читать «Затворът» онлайн - страница 74

Жорж Сименон

Караше бързо, но не по посока на Париж. Скоро стигна в Еврьо, през където често бе минавал. Затърси бар, но откриваше само малки бистра с боядисана в яркожълто или в бледолилаво фасада, в които сигурно нямаше уиски.

За няколко минути той се загуби сред лабиринт от улици, които си приличаха, но най-сетне зърна надпис, сочещ за Шартр.

Защо не Шартр? Беше карал не повече от четвърт час, когато откри някаква туристическа странноприемница, пред която една старинна каляска, поставена сред моравата, служеше за фирма. Тук сигурно имаше бар.

Имаше наистина и бар, и барман, който в момента слушаше коментар за конните надбягвания.

— Двойно!

Понечи да се откаже, но барманът беше разбрал и вече държеше в ръце бутилка „Джони Уокър“. Не само той използуваше този израз. Двоен скоч. Двойно уиски. Двойно. Изпитваше погнуса от тези думи.

— Хубаво време за каране.

Той се съгласи разсеяно. Пет пари не даваше за времето. То не влизаше в програмата. Никакъв официален парад не беше предвиден.

— Още едно.

— Струва ми се, че сте идвали и друг път тук? Разбира се, зайчето ми. Всички го бяха видели. Дори и там, където никога не беше стъпил. Просто само защото снимката му беше поместена на първата страница на всички вестници.

— Довиждане.

— До следващия път.

Навярно му завиждаха на колата. Пусна я с пълна скорост по един път, който не беше пригоден за такова нещо и най-малко на два завоя едва не се преобърна.

Шартр! Добре! Познаваше стъклописите на катедралата. Но най-вече си спомняше за един ресторант на някакъв ъгъл, с много симпатичен бар. Откри го.

— Двоен скоч!

Работата тръгваше. Сцепваше амбриажа, възвръщаше си малко познатия си ритъм. Но този път малката шега с бармана се обърна срещу самия него.

— Преди две години бяхте ли вече тук, а?

— Не, господине. Дойдох тук миналия месец.

— А къде бяхте преди това?

— В Лугано.

Ален никога не беше ходил в Лугано. Нула! Та нямаше ли право и той да сбърка веднъж, а?

Караше, гледаше преминаващите в обратната посока коли, шофьорите им, които си придаваха важен вид.

А той през целия си живот беше вършил обратното и хората му бяха повярвали. Държеше се така непринудено, че никой не подозираше, че е само едно малко момче, маскирано като индианец.

А всъщност изпитваше същия голям страх като другите. И дори малко повече от другите, защото се боеше да гледа хората право в очите. И тогава им подхвърляше: „Зайчето ми!“ или „Тарикатче!“

Това минаваше. Повеждаха се по него. Но даваше ли му всичко това действително някаква увереност?

Не беше пил достатъчно. След малко, когато мине през Сен-Клу, ще се спре отново някъде. Там имаше едно голямо заведение, където събота вечер се танцуваше. Беше дошъл веднъж с една от машинописките. Това стана, когато Шатон беше отишла в Амстердам за едно интервю. С някакъв американски учен, ако си спомняше добре.

Бяха се налюбили на тревата, край брега на Сена.

Хората не бяха открили и тази негова тайна. Не че се боеше от жените, не, нещата не стояха чак така, но все пак жените го вълнуваха. Това водеше началото си още от детството му, от първите книжки, които бе прочел. По вътрешен усет ги поставяше на някакъв пиедестал.