Читать «Затворът» онлайн - страница 72

Алеите бяха чисти, зеленчуковите лехи — прави като конец, без никакви плевели.

Градинарят и Патрик бяха заети с бране на фасул. Детето забеляза Ален, спусна се към него и се хвърли в прегръдките му?

— Дошъл си по-рано. Къде е мама?

То я затърси с поглед.

— Остана в Париж.

— Няма ли да дойде утре?

— Не вярвам. Има много работа.

Патрик не изглеждаше много разочарован. Фердинан беше свалил мазната си шапка и плешивото му бяло теме лъщеше на слънцето. Тъй като лицето му беше загоряло, изпечено и препечено, това теме с цвят на слонова кост изглеждаше почти неприлично.

— Добре дошли, господин Ален.

— Фердинан, мама не е дошла. Има много работа. Нали не си забравил, че ми обеща да ми направиш лък?

Зеленчуковата градина можеше да послужи за образец на някоя книжка с картинки.

— Идваш ли, Патрик? Наближава време за обяд.

— Камбаната не е била още.

Да, имаше и камбана, поставена до кухнята, и Лулу, жената на Фердинан, не пропускаше да извести чрез нея, че е време за ядене.

— Добър ден, Лулу.

Подуши миризма на заек, на лук и подправки.

— Добър ден, господин Ален.

Тя само го изгледа внимателно, защото не смееше да му зададе въпроси пред детето.

— Мама няма да дойде — съобщи й то.

На кого приличаше Патрик? Имаше очите на майка си, тъмни, живи и същевременно замечтани. Долната част на лицето му беше на Ален.

Лулу имаше голям корем, скрит под престилката и, големи крака и малък сив и корав кок на върха на главата си.

— Обедът ще бъде готов след няколко минути. Ще хапнете ли филе от херинги? Патрик поиска да сервирам херинги.

Не чака дълго. Мина край трапезарията и влезе в салона, където в един старинен шкаф стояха бутилките и чашите.

Наля си уиски и докато го пиеше, синът му го гледаше с любопитство.

— Хубаво ли е?

— Не.

— По-хубаво ли е от лимонадата?

— Не.

— Тогава защо го пиеш?

— Защото големите го пият. Не всякога се Разбира защо големите вършат това, което вършат.

Погледът, който госпожица Жак му хвърли, всъщност беше тревожен сигнал и Ален разбра, че трябва да претегля думите си.

— Утре ще ни дойдат ли гости?

— Не, момчето ми.

— Никой ли?

— Абсолютно никой.

— Ще можем ли да си играем двамата?

— И аз няма да бъда тук.

— Кога си отиваш?

— След малко.

— Защо?

Да, защо? Как да обясни на едно петгодишно хлапе, че не би могъл да понесе повече от два-три часа атмосферата на Ле Нонет, нито това, което цялата тази обстановка означаваше за него?

Бавачката беше също изненадана. Прислужницата, която тъкмо слизаше по стълбите, запита:

— Има ли куфари за качване?

— Не, Олга.

Камбанката удари. Една оса прелетя край него. Беше забравил осите.

Този път бяха само трима в трапезарията около овалната маса с голям букет цветя и синята фаянсова ваза.

— Няма ли да вземеш херинги?

— Разбира се. Извинявай.

— Какво ти е? Изглеждаш уморен.

— Да, уморен съм. Имах много работа.

Това беше вярно. Една мръсна работа. Работа, която обикновено се върши само веднъж в живота. Беше се спуснал до дълбините на душата си. Беше раз-ровил всичко, беше го разчовъркал до кръв. Сега беше свършено. Вече не кървеше. Но не можеха да искат от него да си остане същия човек.