Читать «Затворът» онлайн - страница 6

— Извинявайте. Няма достатъчно място за краката ви.

Подкара бързо, по навик. Миниатюрната му английска кола беше бърза и при една пресечка той премина при червена светлина.

— Моля да ме извините…

— Няма нищо. Не се занимавам с регулирането на движението.

— Да вляза ли в двора?

— Ако обичате.

Инспекторът се подаде през прозорчето на колата и каза нещо на поста.

— Жена ми тук ли е?

— Възможно е.

За какво повече да пита този човек, който нищо не му казваше. След малко щеше да се озове пред някой комисар, навярно комисар, когото познаваше, защото се беше срещал с почти всички.

Сам тръгна нагоре по голямото стълбище и спря на първия етаж.

— Тук ли?

Дългият, зле осветен коридор беше пуст, а вратите от двете му страни — затворени. Само старият полицай с тежка металическа плочка на гърдите, окачена на врата му със сребърна верижка, беше тук, застанал пред маса, покрита със зелено сукно като билярд.

— Ако обичате, влезте за миг в чакалнята.

Едната стена на чакалнята беше цялата остъклена като салона му, който той бе превърнал в художническо ателие; вътре имаше само една стара жена, облечена в черно, която го изгледа с малките си тъмни и остри очички.

— Извинете ме…

Инспекторът тръгна по коридора, почука на една врата и влезе. И не се появи повече от стаята, в която беше потънал. Никой не идваше. Старата жена не се помръдваше. И дори въздухът около тях беше неподвижен, сивкав, като мъгла.

Ален погледна отново ръчния си часовник. Осем и двадесет. Нямаше и час, откакто беше излязъл от бюрото си на улица Маринян, след като бе подхвърлил на Малески:

— До скоро виждане…

Щяха да вечерят заедно с още дванадесетина приятели и приятелки в един нов ресторант на авеню Сюфрен.

Тук дъждът, бурята не съществуваха. Човек сякаш висеше в пространството и времето. Когато и да било досега Ален трябваше само да впише името си на един фиш и няколко минути след това старият полицай щеше да го въведе в кабинета на директора на Съдебната полиция, който щеше да го посрещне с протегната ръка.

Отдавна вече не висеше по чакалните. Подобно нещо му се беше случвало само в началото, когато започваше кариерата си.

Хвърли поглед към старата жена, чиято неподвижност му направи впечатление, понечи да я запита от колко време стои тук. Може би от часове?

Стана нетърпелив, обхвана го притеснение. Изправи се, запали цигара, закрачи напред-назад под укорителния поглед на старата жена.

Тогава отвори стъклената врата, премина през коридора и застана пред човека със сребърната верижка.

— Кой комисар иска да ме види?

— Не знам, господине.

— Не са останали чак толкова много по това време в бюрата си.

— Двама-трима само. Тези господа често остават до много късно. Как се казвате вие?

В Париж имаше стотици места, където нямаше нужда да казва името си, защото го познаваха.

— Ален Поато.

— Женен сте, нали?

— Да, женен съм.

— Жена ви не е ли една дребна брюнетка, облечена в шлифер, подплатен с кожа?