Читать «Затворът» онлайн - страница 4

До такава степен беше свикнал с това движение, че всъщност не можеше да каже светеше ли на последния етаж или не. Втурна се срещу вихъра, който плисна студена вода върху лицето и дрехите му, и бутна желязната врата с матово стъкло.

Един човек, който стоеше на прага, сякаш се беше подслонил от дъжда, го последва по петите.

— Господин Поато?

Холът имаше скрито осветление, а стените му бяха облицовани с дърво.

— Да, аз съм — изненада се той.

Пред него стоеше някакво невзрачно същество, някаква незабележителна фигура в тъмно пардесю. Човекът измъкна от джоба си карта, пресечена напряко с националния трицвет.

— Инспектор Нобл, от Съдебната полиция.

Ален го погледна по-внимателно, любопитно, със слаба изненада. Беше свикнал да среща най-различни хора.

— Мога ли да се кача за малко с вас?

— Отдавна ли ме чакате?

— Почти около час.

— Защо не дойдохте да ме намерите в бюрото ми?

Инспекторът беше млад, по-скоро плах или пък не се чувствуваше добре. Той се усмихна, без да отвърне, и двамата мъже се отправиха към широкия старомоден асансьор с покрити с тъмночервено кадифе стени.

Докато кабината бавно се изкачваше, те се гледаха мълчаливо под меката светлина на плафонерката от шлифовано стъкло. На два пъти Ален Поато понечи да отвори уста, за да зададе въпрос, но после предпочете да изчака, докато влязат в апартамента.

Кабината спря на четвъртия етаж, последния. Ален отключи, бутна вратата и се изненада от тъмнината в жилището.

— Жена ми не се е прибрала — забеляза той машинално, като посегна към електрическия ключ.

Водата се стичаше по пардесютата им и капеше върху бледосиния плюшен килим.

— Можете да си свалите пардесюто.

— Няма смисъл.

Ален го погледна изненадано. Посетителят му го беше чакал цял час, зле подслонен пред входа, а сега подчертаваше, че посещението му ще бъде толкова кратко, че нямаше смисъл да сваля мокрото си пардесю.

Ален отвори една двукрила врата, щракна още няколко електрически ключа и множество лампи осветиха просторно помещение, една от стените на което беше изцяло остъклена; дъждът заливаше прозорците и водата се стичаше на дебели струйки по тях.

— Жена ми би трябвало да бъде тук…

Той погледна ръчния си часовник, макар че насреща му имаше старинен стенен часовник, чието медно махало се люлееше, като тихо потракваше при всяко движение.

Беше осем без четвърт.

— Ще вечеряме у едни приятели и…

Говореше на себе си. Възнамеряваше да се съблече набързо, да вземе един душ и да си сложи някой тъмен костюм.

— Няма ли да седнете?

Не беше нито разтревожен, нито заинтригуван. Или съвсем малко. Само му беше малко досадно от това неочаквано посещение, което му пречеше да изпълни онова, което трябваше да направи. Беше изненадан също така и от отсъствието на Жаклин.