Читать «Затворът» онлайн - страница 5

— Притежавате ли някакво оръжие, господин Поато?

— Искате да кажете — пистолет?

— Да, тъкмо това имах предвид.

— Имам пистолет, който се намира в чекмеджето на нощното ми шкафче.

— Бихте ли ми го показали?

Инспекторът говореше с тих, колеблив глас. Ален се запъти към една врата, която водеше в спалнята, и посетителят му го последва.

Стаята беше тапицирана с жълта коприна, а огромното легло беше покрито с кожа от дива котка. Мебелите бяха лакирани, бели.

Ален дръпна чекмеджето, погледна учудено, пъхна ръка по-навътре сред разни дребни предмети.

— Няма го — измърмори той.

После се огледа, сякаш искаше да си припомни къде другаде би могъл да сложи оръжието.

Двете горни чакмеджета на скрина бяха негови, а долните — на Жаклин. Никой не я наричаше Жаклин. За него, както и за всички, тя беше Шатон — Котенцето, прякор, който той й беше измислил преди няколко години, защото Жаклин приличаше на малко котенце. Кърпи, нощници, бельо…

— Кога го видяхте за последен път?

— Струва ми се, тази сутрин…

— Сигурен ли сте?

Този път той се извърна към своя посетител и го изгледа със смръщени вежди.

— Слушайте, инспекторе… От пет години, откакто живеем тук, този пистолет стоеше винаги в чекмеджето на нощното ми шкафче… Всяка вечер, когато се събличам, изпразвам джобовете си именно в това чекмедже… В него поставям ключовете си, портфейла си, табакерата и запалката си, чековата си книжка, дребните си пари… Толкова съм свикнал да виждам пистолета на мястото му, че дори не обръщам внимание на това…

— А липсата му не би ли ви направила впечатление?

Ален помисли.

— Не вярвам. На няколко пъти се е случвало да се плъзне в дъното на чекмеджето…

— Кога видяхте жена си за последен път?

— Случило ли й се е нещо?

— Не в този смисъл, в който предполагате. Обядвахте ли с нея?

— Не. Бях в печатницата за оформянето на страниците и хапнах няколко сандвича на крак.

— Не ви ли е телефонирала през деня?

— Не.

Позамисли се, защото Шатон често му се обаждаше по телефона.

— И вие също ли не сте я потърсили по телефона?

— Тя рядко се свърта тук през деня. Работи, нали разбирате? Журналистка е и… Но кажете ми какво означават тези въпроси?

— Предпочитам началникът ми да ви обясни това. Бихте ли ме придружили в Ке де з’Орфевр, където ще ви поставят в течение на всичко?

— Сигурен ли сте, че жена ми?…

— Не е нито мъртва, нито ранена.

Учтив, плах, полицаят се отправи към вратата и Ален го последва, твърде объркан, за да може да мисли.

Без да се уговорят, те не повикаха тържествения и бавен асансьор, а заслизаха по постланото с дебела плюшена пътека стълбище. Прозорецът при всяка площадка беше украсен с разноцветни стъкла по модата от 1900 година.

— Предполагам, че жена ви има своя лична кола?

— Да. Една съвсем малка кола като тази, с която и аз се движа из Париж — тя е пред вратата. По-скоро една мини-кола.

На прага и двамата се поколебаха.

— С какво дойдохте дотук?

— С метрото.

— Имате ли нещо против да отидем дотам с моята кола?

Беше запазил доста от ироничния си тон. Приятно му беше да бъде ироничен, и то с твърде язвителна ирония понякога. И всъщност не беше ли това най-разумното поведение спрямо глупостта на хората и живота?